Романтика на дистанция: промени ли изолацията начина, по който обичаме

След като дните на социална изолация са вече зад гърба ни (поне засега), можем да си отдъхнем и да погледнем обективно на случилото се. Месеците на безпрецедентно отдалечаване от най-близките афектираха не само психиката и финансовото ни благосъстояние, но и нещо много съкровено и лично, което приемахме за даденост – възможностите за избор в любовта, в секса, в темпото на развитие на отношенията. Заслужава ли си да се върнем към старите си навици или по-добре за всички е да намерим нова дефиниция за нормалност?

От Мария Димова

Перифразирайки известния цитат на Чърчил, всеки от нас все някога се спъва в истината, но повечето стават и се изтупват, сякаш нищо не се е случило. Би било пълна загуба на ценни дни, ако след огромния стрес, който преживяхме, позволим на важните наблюдения и уроци, до които достигнахме, да останат просто лош спомен и да се върнем в старите си коловози и отъпкани начини на мислене. Реалността ни показа, че една извънредна ситуация може да каже много повече за човека до нас, отколкото четири спокойни години съжителство.

Както се случва с Валя*, която още в първите часове на новото положение получава неприятни новини: „Гаджето ми от година дойде за вечеря и ми каза, че иска да се разделим. Допреди седмица правехме планове да живеем заедно, а сега трябваше да мисля как да събера живота си. Последното нещо в ума ми беше пандемията, но все пак влошаваше положението. След като няколко дни се чувствах като в безтегловност, използвах момента да си дам сметка дали през последните месеци съм получавала това, което искам, или напротив. Изводите, до които достигнах, никак не ми харесаха – в желанието си да съм в него, бях направила компромис с изконно важни за мен теми и сякаш не можех да се позная. Следващите седмици прекарах в работа върху себе си и истинските си нужди и сега знам какво бих търпяла и какво – не. Дори да се съберем отново, връзката ни ще започне на съвсем различна база, от позицията на моята лична сила“.

Не при всички обаче новата действителност води до резки промени, какъвто е случаят на Калина: „С приятеля ми сме заедно от около 10 месеца, но не живеем заедно. Когато започна изолацията, преценихме, че ще е най-безопасно да не сме заедно и аз останах при родителите си. Макар че той има апартамент, в който живее сам, не ми предложи да се пренеса при него за времето на извънредното положение. Първоначално си мислех, че е от съображения за здравето ни, но с всяка изминаваща седмица интуицията ми подсказваше, че всъщност се отдалечаваме. Опитвахме да запазим едновременно и тръпката с видеоразговори, и чувството за сигурност като си създавахме обща рутина за протичане на деня. Но нищо не може да замени общуването на живо и паниката си каза думата. Вече не съм сигурна накъде отива тази връзка“.

Силно засегнати от променената реалност са и необвързаните, но търсещи активно партньор. „Тръгнах с едно момиче още първите дни на март – страшен късмет, нали? Как се очаква да развиваме връзка, щом не е позволено дори да се разходим заедно? Не исках да приема, че романтичният ми живот ще е на пауза за неясен брой месеци и се опитвах да правя всичко по силите си, така че нещата да потръгнат. Е, наруших някои от правилата за дистанциране, но мислех, че си заслужава, защото имаше особена романтика в това да правиш нещо съвсем обикновено – като вечеря на капака на колата сред природата – което вече е забранено. В крайна сметка връзката ни не тръгна, защото, както разбрах, опознаването предимно онлайн крие рискове. Когато си пишеш твърде много с някой, изграждаш малко нереалистичен образ, който после човекът не може да оправдае“, разказва Евгени като посочва много точно един от основните проблеми, следствие на новата ситуация: виртуалното опознаване. При нормални обстоятелства в началната фаза на връзката си бихме прекарвали повече време в разходки и разговори по цели нощи, за да преценим постепенно човека отсреща. Когато сме лишени от тази опция обаче желанието ни да не сме сами, което се засилва от стреса, и предоверяването в искреността на практически непознат, могат да ни изиграят много лоша шега.

Както доказва случаят на Камен, дори дългогодишни партньори могат да покажат различно лице. „С жена ми имахме 7 години прекрасен брак, но в началото на годината решихме, че нещата не вървят както трябва и вече сме направили всичко по силите си, за да запазим отношенията си. Подадохме документи за развод и малко преди началото на март вече бях свободен мъж. Бих се възстановил относително бързо от случилото се, ако месец и половина след изолацията, бившата ми съпруга не беше дошла в дома ми под претекст, че иска да си вземе нещо забравено. Прекарахме целият уикенд в леглото и много бързо почувствах емоцията от първите месеци, в които бяхме заедно. Само че след седмица старите проблеми се върнаха с нова сила. В момента съм твърде объркан, за да общувам с нея и отношенията ни са много по-хладни от преди“.

Проблеми назряват и сред хората, които наглед имат перфектни, силни връзки, издържали теста на времето. Павел споделя: „С годеницата ми се радваме на спокойна, стабилна връзка от повече години, отколкото мога да преброя. Но поради естеството на работата ни, никога досега не ни се беше налагало да прекарваме толкова време заедно, и то в познатия ни дом. След като първоначалния шок от променената действителност отмина, започнахме да забелязваме колко различия имаме. Дразнеше ме практически всичко в ежедневната й рутина, нямахме желание за секс и на моменти усещах, че ми е по-съблазнително да експериментирам на скарата, отколкото да си говоря с нея. Вече не съм убеден дали сме един за друг. Щом не можем да прекараме два месеца щастливи заедно, как се очаква да споделим целия си живот?“

Съществуват и късметлии като Богдан, който лаконично обобщава: „Два месеца затворени с любимата ми съпруга и детето, докато си готвим, гледаме филми и преоткриваме всевъзможни начини за забавление. Какъв по-голям подарък?“.

Очевидно новата ситуация ни подтиква не само да открием вътрешния си център, с помощта на който да устоим на повратностите на света, но да подобрим комуникационните си умения. Обичайните неразбирателства с партньора, които се случват по време на работния ден и до вечерта са забравени, вече са ярко осветени от невъзможността да сме в различно пространство и остават в ума ни много по-дълго. Всичко това се натрупва до момента, в който се настройваме, че ако любовта на живота ни не започне да мига по-тихо, със сигурност ще преосмислим брачните си клетви. Способността да се води уважителен диалог с най-близкия човек, така че от една страна да защитим границите си, но от друга да проявим емпатия и желание да го разберем, не е вродена. Последните месеци ни подариха безпрецедентния шанс да преценим дали нещо в нас не е наред и има нужда от корекция или сме сбъркали с избора на партньор. Дали си заслужава да опитаме по-силно или напротив – вече всичко е просто рутина, която убива желанието ни за развитие.

А къде се вписва в картинката сексът – горещото занимание, изискващо най-високи нива на доверие, разбиране и качествено общуване? За някои късметлии като Ива това да са затворена с гаджето си вкъщи с купища храна и сериали повлиява благоприятно на либидото: „С приятеля ми правим секс много по-често от преди. Това е нашият начин да се справим с излишния стрес. Както и това, че си бяхме обещали ежедневен детокс от новини“.

Но не всичко е цветя и рози. Ема споделя, че в първите дни била толкова стресирана и притеснена от ставащото, че не можела да спи нормално. „Бях практически парализирана, мислех непрестанно какво лошо още може да се случи, не ставах от леглото и намирах сили само да се храня. Страдах от ужасно главоболие и плачех без видима причина. Приятелят ми не можеше да разбере откъде идва тази прекалена реакция, макар и той самият да не се чувстваше както преди. Изкарахме доста продължителен период без секс. Лошото е, че спряхме и да се докосваме и сега имам усещането, че сме непознати. Все още не мога да преценя дали това е нещо, което трябва да приема за сигнал, че не си пасваме, или е просто следствие на новата действителност“.

Ема не е сама. Много от нас се отдалечават от най-близкия си човек и нямат идея как да спрат процеса. Други решават да заложат на пикантни разговори или т.нар „секстинг“ – изпращане на еротични съобщения, снимки, гласови и дори видеа. До това прибягва и Емил, който не може да разбере студенината на приятелката си: „Уж всичко беше добре и в началото на карантината бяхме един отбор, но постепенно дребните неща, които тя прави, започнаха да ме влудяват. Нямах никакво желание да се разгорещяваме и понеже нямаше как да изляза, започнах да си пиша с една бивша моя тръпка, с която нещата така и не потръгнаха. Усещах се как чакам с нетърпение всяко следващо съобщение и се чувахме, когато приятелката ми беше в zoom среща с колегите. Още първите дни на разхлабване на мерките се видяхме и беше пожар. Да, не наруших правилата, за да я видя по-рано, но цялото чакане си заслужаваше. Разделих се с приятелката си и сега съм отдал пълното си внимание на новата жена в живота ми. За мен тези месеци бяха подарък“.

Еротичната размяна на реплики в чата е нещо, което най-често практикуват необвързаните. Логично, предвид това, че подобни кризи ни връщат към инстинктите, и засилват желанието ни да се чувстваме свързани с друго човешко същество по възможно най-базовия, примитивен начин. Когато новините стават все по-мрачни, Изи е сингъл и точно е преодоляла болезнена раздяла „Никак не ми беше до нов човек. Да, бях забравила бившия си и не бих имала против да се разсея с нещо забавно, но и не бих го търсила целенасочено. Представях си, че ще се случи естествено. След като прекарах две седмици в нас, чувствайки се като на заточение, реших да съм проактивна и да променя подхода си. Трябва да призная, че секстването с няколко бивши тръпки, както и с потенциални нови, спаси психиката ми. Разбира се, помагаше и това, че знаех, че всичко е само виртуално, защото нямаше как да се видим“.

След всички тези истории, едно е сигурно - каквото и да се случва в света, „колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите“. Дали се срещаме и имаме възможност да се докосваме или не, продължаваме да сме задвижвани от един и същи емоции – страх, тъга, отчаяние, надежда, любов, благодарност, радост – всичко, което ни прави хора. Изолацията подейства като катализатор на промени, които така или иначе е трябвало да се случат, и всъщност, дори все още да не го виждаме ясно, ни помогна да намерим своя път. Колкото и да бягахме от времето, в което да прогледнем навътре в себе си, то ни настигна и ни накара да се срещнем със сянката си, с отлаганите решения и трудните разговори. А дали ще има следваща подобна криза? Всичко зависи от това доколкото промените, които въведохме в следствие на сегашната, са устойчиви във времето.

*Имената са променени