Case study: Колко страх ти трябва, за да изгубиш?

От Мария Димова

Той е адвокат. Но не от тези, които са записали право, за да не разочароват мама. А мъж, който истински вярва, че успехът е плод на ежедневни трудни избори. Избори, които не обича да прави. Но обича да му се налага да ги прави. Защото така се чувства ценен. Важен. Значим. А това е всичко, което му остана след развода.

Делото беше насрочено точно за 6-тата годишнина от сватбата им. Ирония, която не оцени към момента. Не страдаше истински – нещата отдавна не вървяха, избягваше да се прибира вкъщи и вече с бившата му съпруга бяха измислили лесен начин да разпределят времето за дъщеря си. Но това чувство за неуспех, не, за провал, не го напускаше. Знаеше, че така е по-добре и беше достатъчно емоционално зрял, за да не се опитва да продава на по-висока цена накриво залепена ваза. Но си обеща, че ако ще бъде разведен преди да навърши 30, то поне ще направи всичко възможно, за да предотврати повторно любовно фиаско.

Не, нямаше да избягва жените. Прекалено много обичаше тръпката да ги завладява и да вижда възхищението в погледа им, докато разкопчават колана му. Нямаше против и стандартните излизания за вечеря, повърхностното споделяне или разговори за работа. Дори обичаше да симулира чувството за близост, търсеше го, предизвикваше го. Не целеше да ги използва, защото не беше от гаднярите. Но някак все излизаше лошият герой в разказите пред приятелките им. Мислеше, че това, че има дъщеря, ще му спести трудните разговори. Защо да казваш, че трябва да ставаш рано за работа, когато бившата ти съпруга ти проваля срещата, оставяйки ти детето в последния момент?

За година и половина вече си беше създал рутина – знаеше колко точно може да допусне някоя преди да започне да се вини, че я заблуждава. Имаше една колежка – С., която беше привлякла вниманието му повече, но в неговия случай това значеше някой по-постоянен за компания за обяд. Обичаше да си говори с нея по две причини: не го напрягаше, защото беше достатъчно съобразителна и го разсейваше, защото имаха много общи познати и работни истории за споделяне. Това, че беше доста секси, също не пречеше. Струваше му се невинна и крехка, без скрита мелодрама в любовната й биография. Никакви луди бивши, преследвачи или женени. Знаеше какво да очаква от нея. Да я покани на среща, когато разбра, че ще напуска, му се стори най-закономерното нещо на света.

Вълнуваше се повече от обичайното и това му хареса. Колкото и да беше приятно да кани всевъзможни съседки, продавачки и хостеси на по чаша вино, това беше различно. Не специално, просто различно. Очакваше с нетърпение разговорите им, а сексуалното напрежение вече се беше натрупало като балончета в шампанско на яхта на роден наследник. Довери се на най-добрата си приятелка И. (един от малкото хора, които допускаше истински до себе си) и промени първоначалния си план. Перфектната среща беше само въпрос на време. Както и се случи.

Оттогава минаха няколко седмици, в които 2 пъти пропусна събирането за белот с компанията от квартала, 3 пъти върза колегите си за обяд и една събота не отиде на мач за аматьорката лига, която приемаше твърде сериозно. Да прекарва време със С. беше новият му план. Тя му даваше предвидимостта, сексуалната химия и чувството за напасване, които търсеше. И то в огромно количество.

Точно затова реши да обмисли ситуацията внимателно, когато се появи първият потенциален проблем - беше канен на рожден ден на своя бивша. От една страна отчаяно се нуждаеше да отиде сам, да бъде себе си и да не се налага цяла вечер да играе детегледачка. Но от друга, не искаше да разочарова новата си тръпка за нищо на света. Опита да отгатне от какво има нужда и я покани, за да не се чувства изолирана от живота му. Обаче го направи така нескопосано, че тя нямаше много варианти да запази егото си и отказа. Тази дребна случка му създаде лек дискомфорт, но общото усещаше, че иска точно тя да е все по-голяма част от живота му, се засилваше. Вече беше влюбен и това крехко момиче заемаше по-голяма част от мислите и вниманието му, отколкото беше готов да признае.

На една от регулярните им седмични срещи реши да обсъди сериозно ситуацията с най-добрата си приятелка. Макар да не искаше да се меси,  И. усещаше колко е щастлив и му даде най-разумния съвет към момента: да говори открито с новата жена в живота си и да дефинират какво са един за друг, какво са готови да правят заедно, какви очаквания имат. Планът беше без пробойни – той рядко се доверяваше на интуицията си, но усещаше, че С. отдавна е спряла да излиза с други и официализирането на връзката им беше само въпрос на кратко изговаряне. Не виждаше какво може да загуби, защото в най-невероятния случай: тя да откаже, поне щеше да се е предпазил отрано.

Още в началото на планирания разговор му се догади. Но не от „черноморските“ миди на „Хепи“. Беше отговорът на С.:

И аз много те харесвам, но имаш твърде много обстоятелства, заради които според мен нямаш място за сериозни отношения. Дете, кариера, безброй  хобита и отговорности, а аз съм на 26… нека просто се забавляваме, толкова ми е приятно с теб.

Това, че не очакваше отговора, го подразни допълнително. Тогава за какво бяха всичките разговори по телефона? Защо беше толкова мила и внимателна с него? Защо прекарваха денонощия в невероятен секс и задушевни споделяния? Ако искаше просто другарче за страстни сесии, защо го допусна толкова в живота си?

Отказа се да търси отговорите сега, плати сметката и се разделиха цивилизовано. Следващите дни умът му не спря да калкулира какво се е объркало. С. му писа неколкократно, но беше твърдо решен да я постави на мястото й. След като не иска да са нещо специално, нямаше да отделя специално време за нея. Не отговаряше на съобщенията й, а когато го правеше беше с няколко реда и то след дни. Тайно се надяваше, че така ще й залипсва и ще промени решението й. А и освен това не знаеше как да се справи със собствените си емоции и игнорирането им беше единственият вариант.

Това че С. не се отказваше само засилваше тайното му чувство, че се е получило голямо недоразумение. След месец, в който използва всяко поне малко логично звучащо оправдание, за да откаже поканите й, реши да рискува. Излязоха една петък вечер и се разделиха чак в събота следобед. Всичко беше дори по-хубаво от преди. Надеждата, че времето е изкарало на повърхността истинските им желания, вече му се виждаше като просто проява на здрав разум.

Предстоеше му дълга почивка на морето и я покани да му гостува. Тя се съгласи, но в последния момент измести пристигането си с 4 дни. Всеки би се зарадвал на подобен развой, но за него това значеше огромно количество реорганизация. Обичаше да е подготвен, а въпросният уикенд дори времето на беше на негова страна. Въпреки това беше твърдо решен да й подари морското бягство на мечтите й. Когато след няколко часа телефонни разговори и променени резервации С. беше при него, си личеше колко изнервена е. Разговорът буксуваше, храната не беше съвсем по вкуса им и сексът не беше толкова „уау“. Той си го обясни с поредицата от стресови фактори, но за дългите си години опит с жените, трябваше да предусети, че не е само това. На следващия ден леките спречквания продължиха, но никой не беше готов да се откаже от чувството, че е онеправдан и да оцени какво всъщност се случва.

Няколко часа преди заминаването й, той все пак реши да сложи картите на масата. С. го шокира с признания: усещала, че нещо се било променило, вече не я целувал и милвал по същия начин, липсвали му парти моментите, била му скучна, не знаел какво е да поемеш истинска отговорност за една жена… С всяка следваща дума осъзнаваше, че всичките часове премисляне са били тотална загуба на време. Каква беше логиката да му каже, че не иска да са сериозно заедно и после да го обвини точно в това? Не беше ли прав да го кара бавно, за да не я изплаши, както си мислеше, че е станало предния път? Заключението й бе, че той не е готов за отдадени отношения и тя го знаела още преди месец.

Мозъкът му не побираше случващото се. Не можа да й отвърне нищо смислено. Искаше да й каже толкова много, но му се стори ненужно, безвкусно, обречено. След целия ентусиазъм от идеята да прекарат няколко дни само двамата, втория шанс, новата близост, той не само беше отново в позицията на наранен, но и без каквато и да е яснота за причинно-следствените връзки. Реши да не говори за случилото се, защото знаеше, че И. ще го изправи пред истината и просто излезе на бар. С. точно влизаше в София, когато той целуваше врата на жената, отключваща хотелската му стая. Запознаха се преди час, но не виждаше какво има да губи. С. му беше дала да се разбере, че е боклук и не възнамеряваше да я опровергава.

Когато се събуди на следващата сутрин, се чувстваше сякаш цялото щастие и надежда бяха изсмукани от живота му. Даде си няколко дни да се разсее от станалото и се чу с И. Тя беше изненадана колко грешно са тълкували поведението на любимата му, но вече разбираше мотивите й и се опита да му обясни всичко. При първия им разговор С. не е искала го отблъсне, дори напротив. Искала е просто да го накара да се бори за нея и да й докаже колко силно я иска. Колко точно може да жертва, за да я получи. Защото той беше мъж, който с перфектния си имидж лесно може да събуди несигурността на жената до него. Но беше избрал грешните думи, грешните жестове, грешната интонация. Отказът й вече изглеждаше по-скоро закономерен. С поведението си следващите седмици само беше затвърдил образа си на повърхностен сваляч, който има други приоритети и затворено сърце. Изненада беше дори че момичето дойде на морето. Критиката й не беше плод на друго, освен на свръх вманиачаване в детайлите, защото много държеше на него и искаше да е сигурна, преди да му подари сърцето си.

Естествено той не възприе нищо от това. Беше подготвил равностоен начин да я нарани – избра да й напише позицията си, а не да се видят. Дългите редове бяха предизвикателство за четене, дори за човек, на когото не му се случва нищо от това. И. се опита яростно да го разубеди, защото знаеше какви последици ще има, но той беше твърде наранен, за да не нанесе ответен удар. Посланието му беше, че да, несериозен се, няма как нищо да се случи между тях, не може да и даде гаранции или надежди и й благодари за всичко. Сложи край без да й дава никакво поле за лавиране. Никакъв шанс. Нищо, за което да се хване, дори да иска да поправи нещата.

Докато чакаше отговорът й и разбираше все по-ясно от И. какво точно е направил, понечи да изтрие всичко. Но беше твърде късно. Лаконичното й „знаех си, че не си готов за нищо истинско“ потвърди края.

Да, тя също можеше да помисли преди да върне и да не позволи на наранената част от себе си да говори. Можеше да се бори и да се убеди, че думите му са само плод на болка. Но тя избра страданието, което познава и е пред нея, пред това, което може да й причини, когато вече му се е отдала изцяло. Тогава залогът щеше да е много по-висок, а последиците – по-трудни за преодоляване. Избра да се оплаче на близките си колко е наранена от поредния „неправилен“, вместо да направи правилното нещо и да го задържи. Както всъщност избра и той.

Какъв завърши всичко ли? Спряха да се чуват. Защото в живота много по-често побеждава страхът и приказният край идва след като сме победили собствените си демони. Никога по-рано.