Колко срещи са прекалено много?
Или на какво се подлага необвързаната жена днес в търсене на Единствения
От Мария Димова
Ако си около 30 с успешна кариера и интересен социален живот, но необвързана, е слабовероятно да се чувстваш истински пълноценна. Защото дори и да опиташ, приятелски настроените гласове на родата ще те върнат в реалността – не си завършена, докато не си намериш половинка. Ако все пак си от късметлиите, чието семейство е попрочело книги за личностно развитие и опитва по-деликатен подход в стил „той ще се появи, когато дойде моментът“ (като моето), пак натискът от обществото е осезаем. На специални поводи, на чиято покана пише +1, съжалението на околните, които се чудят „защо толкова красиво момиче е само“, е почти осезаемо. А уикендите, в които ти се пътува и по случайност всичките ти близки приятели са вече ангажирани, истински усещаш тежестта на това да си нямаш половинка за приключения.
Без да губя ентусиазъм и водейки се от древната поговорка „това, което търсиш, търси теб“ прекарах последните месеци в приятни запознанства, без прекалено високи очаквания. Но подозирам, че не съм била съвсем конкретна какво точно търся, защото ето какво ме откри:
Да... разделихме се
За добро или лошо, за мен едни отношения приключват в деня, в който това се изговори. Няма нужда от седмици размишления, повторни обяснения, и молби за прошка, защото за да се стигне до раздяла, причините са били достатъчно сериозни. Та в тази връзка, никога не съм имала особено притеснение от мъже, току що скъсали с гаджето, но това се оказва поредната сфера, в която различията между половете се измерват в светлинни години.
В началото на лятото получих покана от изключително секси фитнес инструктор, с който флиртувахме от седмици, да пътуваме заедно за уикенда. Макар да отказах, той ми сподели как наскоро се е разделил с приятелката си и е напълно категоричен в решението си: „Виж, аз знам, че сега тя ще трябва да започне живота си от нула, да се изнесе и да си потърси стабилни доходи. Но не мога да я съжалявам, защото съм мъжкар и не искам да позволявам да бъда разубеден. Думата ми е закон“. След точно 4 дни същата „бивша“ започна отново да си качва сторита как се връща в общия им дом. Макар цялата случка да не предизвика силни емоции в мен, най-вече поради факта, че въпросният мъж не е спрял да ме търси, започнах да провиждам истината в изказвания от рода на: „като знам какво ми пишат сериозните ви гаджета, не искам да се обвързвам скоро“. Но по-заплетените случаи тепърва предстояха:
Не сме си говорили от месеци
Наскоро се озовах в компанията на репортер, който първоначално изглеждаше обещаваш – интересен, интелигентен, лъчезарен, забавен и изключително привлекателен. Срещите ни бяха като по учебник, докато не спомена, че „наскоро“ е приключил дългогодишна връзка. Подходих непредубедено, защото нямаше никакви признаци, че не я е преодолял – той инициирал раздялата, не са общували от тогава и решението, че не са един за друг, било взето по доста логични причини.
Но след седмица, в които да отгатна намеренията му, ме караше да се чувствам като в кабинка на виенско колело – незобезопасена и тотално извън контрол – си дадох сметка, че трябва да приложа на практика всичките си знания и „стандарти“ или поне да се вслушам в собствените си съвети от два броя назад. Макар да съм влюбчива, промените от „искам нещо неангажиращо“ до „трябва да проведа финален разговор с бившата, за да съм сигурен, че ще мога да ти предложа нещо по-сериозно“ (?!) ми действат подчертано невъзбуждащо. И добре че излязох от ситуацията относително навреме, за да имам шанса да преживея следното веднъж-в-живота отношение:
Малката ти, сладка устичка
Тъй като имам навика да хлътвам по високи, очевидно секси мъже (убедена съм, голяма моя странност), реших този път да заложа на интелект. Разбира се, писателят, по когото си паднах, притежаваше всичко – физика, чар и романтично отношение. Но, за съжаление, последното беше реалност само в измисления свят на писанията му. Водена от максимата, че няма как нечувствителен и богат душевно човек да пише така красиво, излязох на импровизирана среща с него. Още в първите минути ми стана ясно, че максимумът, който бих могла да извлека от подобно познанство, са няколко гостувания в късните часове. Твърде далеч съм от обществото на амишите, но все пак още се чудех какво да предприема, когато той ме целуна. Оставям неуменията и непохватността му настрана, както и почти болезнените му никак-не-секси стискания. Гвоздеят на програмата беше, когато ми предложи да напълни „малката ми, сладка устичка“ в... колата си. Вече не мога да отворя негова книга, дори с кафето си.
Е... чак пък...
Винаги съм обичала подновяването на контакт със стари познати и истории за двойки, събрали се след години приятелство. Може би, защото все още вярвам, че ученическата ми любов е мъжът на живота ми или защото съм твърде наивна. Което и да е, ме накара да прегърна с ентусиазъм идеята да изляза на среща с един привлекателен колега от университета. Освен очевидните му дадености, беше предприемчив (огромен плюс), а и бяхме следвали сходни специалности, която значеше, че ще имаме много общи теми за разговор. След обичайната фаза в стил интервю за работа и няколко истории от 8 декември, много бързо и лесно разчупихме ледовете и както той се изрази, нещата изглеждаха потенциално добре.
Ако имам един основен недостатък, той е, че обожавам да си чатя. Истинско удоволствие ми доставя да измислям реплики и приятелките ми често се допитват до мен какво да отговорят в заплетени ситуации. Макар така да се губи огромна част от невербалната комуникация, тръпката, поне за мен, е същата. Вероятно заради високите ми очаквания и представи, разминаващи се с реалността, първоначалното пасване помежду ни бързо изгоря. Отговорите му обхващаха пълния спектър от „е...“ до „чак пък...“ и аз, вслушвайки се в пеперудите в стомаха си от страхотните му рамене, си казвах, че просто обича контакта на живо и не е по чата. Е, нещата в крайна сметка не се получиха и така и не разбрах дали ми пише така, защото няма интерес, или аз нямам интерес, защото ми пише така.
Жена ми ще ме убие
След като търсенето на подходящия удари на камък дори по критерия „предприемчивост“, реших да се насоча към креативните среди. Тъй като самата аз съм човек на науката (доктор по политология) и съм твърде рационална, реших, че мога да дам шанс на някой актьор за баланс. Като по поръчка точно след два дни ми писа един небезизвестен роден талант. Уводната му реплика беше недотам клиширана, че да не ме накара да се почувствам добре и като типична лъвица комплиментите му ме докоснаха. Докато не написа „убеден съм, че се влюбих в теб... ужас, жена ми ще ме убие, ако разбере“. Малко след това разбрах от общи познати, че не само няма жена, а дори и приятелка и това е обичайната му реплика, с която да намекне, че не търси нищо сериозно. Къде остана искреността и доброто старо „в момента не съм готов за връзка, но това не пречи да си изкараме добре“?!
След всичко това и още няколко незаслужаващи споменаване случки се запитах какво се случва и защо. Обикновено се вглеждам дълбоко не само в процесите, но и в моята роля за тяхното протичане, в опит да се коригирам. Моя ли е отговорността, че „привличам“ подобно отношение или просто това е да излизаш по срещи през 2020-а?
Тъй като последният въпрос не ми даваше мира, се замислих за възможните сценарии на развитие на отношенията, които майка ми или баба ми са срещали – настойчиво преследване от страна на мъжа, подобаващо количество откази, почти очаквано завършващи със сватба при взаимен интерес. Щастливият семеен живот не е бил обект на дисекция от безброй знайни и незнайни авторитети, а просто се е случвал относително естествено. Защото жените поколение назад са знаели, че когато цениш една ваза я залепяш и украсяваш още по-грижливо, ако се счупи, а не я хвърляш в кофата. Огромният избор, който имаме днес, и изобилието на съвети правят хората цинични и вярващи, че могат да те преценят за 1-2 срещи. Не отричам, че вибрациите не могат да се фалшифицират и с някои хора просто не си кликвате. Но сега сме толкова фиксирани в идеята да се предпазим, да не загубим още месеци или години от живота си с неподходящия, че не даваме шанс на отсрещния да разкрие истинския си характер. Прескачаме през срещи и хора като през епизоди на скучен сериал, без да влагаме нищо от себе си. И сякаш забравяме, че хората ни стават по-интересни, правопропорционално на интереса, който влагаме в тях.
Все пак за по-сигурно, реших да си почина от срещите поне за месец, което е истинско предизвикателство в ерата на Инстаграм. Не защото съм изкушена от преливащата ми виртуална кутия с покани в стил „Здрасти, бебче, как си“, а защото точно когато се откажеш от нещо и спреш търсенето, започват да се появяват истински качествените хора. Това последното май е само теория, в която се опитвам да повярвам, докато на екрана ми светва съобщение от актьор №2. Май този месец ще е голям тест за волята ми.
