Да си върнеш Райнхардт: Прераждане на един архетип
Продукция на ARTCODED @art.coded
МУЗА И ТВОРЧЕСКА КОНЦЕПЦИЯ: Reinhardt Kenneth @reinhardtkenneth
Текст: Carolina Ogliaro @carolinaogliaro
Фотография: Hugo Arvizu @arvizu_arts
Моден стилист: Michelle Wu @michellewustyle
Грим и прическа: Jael Serrano @serranostudiosla
Дигитален артист: Lars Weber @thelarsweber
Дигитален техник и осветител: Suimay Lee @suimaylee
Видеография: Ralphy Valle @ralphyvalley
Ретуш: Valeria Strygina @lerika_retouch
Специални благодарности на Kenneth Barlis @kennethbarlis_official и екипа му за невероятното гостоприемство.
Огромна благодарност към шоурумите: The Archives & Showroom @thearchshow, No Such Agency @nosuchagencypr, Maison Privee @maisonpriveepr_la, Posh Management @posh_management_la, Surface PR @surfacepr_, Ashley Michaelsen PR @amprshowroom, The POP Group @thepop.group
#ThePhotographicSense
Има артисти, чието творчество надхвърля визуалното – чиято образност говори чрез метафори, пробужда дълбоко заровени спомени и съживява отдавна забравени версии на самите нас. Райнхардт Кенет е един от тези визионери – алхимик на сюрреализма и емоцията, фотограф, който не просто улавя моменти, а дестилира идентичност през обектива. В неговия свят модата се превръща в поезия, а човешкото тяло – в платно за невидимото. Да се докоснеш до творчеството му е като да прекрачиш в сън, в който времето и намерението се размиват – сън, в който фантазията не е бягство, а завръщане към истината.
В тази фотосесия Райнхардт Кенет не просто носи дрехи и позира – той въплъщава акт на ставане, на раждане пред обектива. Заснет от Уго Арвизу, това е почит към свещеното пространство, където модата и идентичността се преплитат, където душата, която е разкривала другите, сега разкрива себе си. Това е поклон пред вътрешното дете, пред мечтите, родени в самота, пред въпросите, прошепнати в възглавници, и пред копнежа по фигура – силна, сияйна, безстрашна – която да закриля, води и вдъхновява. Това не е носталгия. Това е възвръщане.
Възстановяване. Възкресение.
Райнхардт не е просто диригент на тази визия – той е визията. В един дръзък и зашеметяващ поврат той влиза в самата митология, която създава. Всяко изображение се превръща в портал – сюрреалистично ехо от детството, напоено с чудо, трептящо от предизвикателство и пропито с крехкостта на спомена. Чрез неговия собствен поглед и присъствие, стайлингът придобива сакралност. Силуетите не са просто авангард – те са сигили на идентичността. Платовете не са само текстури – те са талисмани на превръщането. А Райнхардт, облечен в бунт, благодат и неизказана емоция, не играе роля… той въплъщава.
В интимен разговор, отразяващ дълбочината и уязвимостта на тази визуална одисея, се срещнах с Райнхардт, за да изследваме емоциите, спомените и намеренията зад тази трансформираща фотосесия, в която той не само изгради наратива, но и смело влезе в него.
Кариерата ти набра скорост още на 14, когато Vogue Italia публикува твоя работа. Какъв отпечатък остави това ранно признание върху артистичния ти път?
Мисля, че има едно погрешно схващане, че съм бил „непо бейби“, чиято кариера е била предварително начертана и поднесена на тепсия от ранна възраст – но това не би могло да бъде по-далеч от истината. Трябваше да чукам на безброй врати – и съм безкрайно благодарен за всяка от тях, защото ми повярваха. Една от тези врати беше на невероятната, легендарна и вече покойна Франка Соцани – бивш главен редактор на Vogue Italia, която сподели една от ранните ми фотографии в профила си в Instagram.
Помня колко обсебен бях от кориците и фотосесиите на Vogue Italia – от тяхното радикално, нестандартно повествование и дълбоката красота, скрита в смисъла им. Да видя как част от ранното ми творчество получава признание на такава престижна платформа, не беше просто артистично определящо – беше „знака“, който търсех в онзи момент.
Открих фотографията в мрачен период от живота си, а излязох от него с най-невероятните почести.
Като фотограф и креативен директор, как намираш баланса между това да водиш визията и да оставиш магията да се разгръща естествено?
Чувствам, че ролята ми на креативен директор – макар и формално да е сравнително нова – винаги е била неразделна, почти подсъзнателна част от моя творчески процес. Това е нещо, което винаги съм включвал по естествен начин, дори без да го осъзнавам.
Постоянно казвам: първо съм артист, после фотограф.
Фотографията е моето средство за изразяване – платното ми е съставено от пиксели, а „боята“ ми е светлината.
Креативната насока винаги е била като дарба – вътрешен глас, който преминава през всеки елемент от работата и я оформя в нещо повече от изображение.
За мнозина модата е просто естетика, но в твоята работа често се преплитат по-дълбоки послания. Как използваш фотографията, за да повдигаш социални теми и послания на активизъм?
Независимо дали е зов за помощ или форма на бягство, искам изкуството ми да бъде безопасно убежище – пространство, където мога да изразя това, което имам нужда да споделя със света. Живеем в 2025 година – вярвам, че днес изкуството не може да съществува само заради външния си вид.
Един пример е проектът Hate is a Virus, който направихме по време на пандемията, в партньорство с едноименната неправителствена организация. Това беше модна история в дистопично бъдеще, в която чрез радикална фотография разглеждахме теми като ксенофобия, расизъм и капитализъм. Проектът беше публикуван в престижни платформи като CNN, NextShark и други.
Работил си с емблематични личности като Коко Роша и Тинаше. Какъв е тайната да уловиш същността на една звезда, като същевременно запазиш своя стил?
Обожавам модата, театралността и сюрреализма, които тя носи – но това, което ценя най-много, особено когато снимам известни личности, е възможността да уловя човечността зад тях. Винаги се стремим да създадем атмосфера, в която жената пред обектива наистина да засияе – независимо дали изграждаме образ или извличаме нещо дълбоко лично отвътре.
Любовта ти към киното ясно личи в работата ти. Как те вдъхновява филмовото изкуство в разказването на модни истории?
Киното винаги е било едно от най-големите ми вдъхновения. Във фотографията има по-малко последователност и повече свобода – това е почти абстрактна, флуидна и фокусирана върху модата форма на разказване. Не е задължително да има смисъл в традиционния смисъл. Вместо това тя задава въпроси: Коя е тази жена? Какво носи? Защо е с бална рокля на стилизирана ферма? Защо плаче с метални сълзи насред самолетна катастрофа в пустинята? Историята се разгръща чрез визуална поезия.
А що се отнася до конкретни филмови вдъхновения, които са ме оформили през годините, бих споменал The Great Gatsby, Howl’s Moving Castle и The Grand Budapest Hotel – всеки от тях е богат на стил, емоция и разказ.
Проектът ти “HOURGLASS” връща към теми от ранните ти творби. Какво те подтикна към тази творческа равносметка и какво откри за себе си в процеса?
“HOURGLASS” се роди като прозрение—или може би като лек за рана – в един от най-ниските и объркани моменти от живота ми. Бях тъкмо приключил снимки, които, признавам си, не бяха от най-добрите ми. Усещах се изтощен. Имах всичко, бях на път към някакво величие, но сякаш вече бях изгубил онази искра, с която всичко започна. Понякога, когато превърнеш страстта си в работа, магията избледнява.
Започнах да преглеждам архивите си и открих един млад, смел и дори безразсъдно авангарден артист. Работите ми тогава не бяха “перфектни”, но носеха нещо гениално в своята дързост. Вместо да крада идеи от младите в индустрията, реших да се вдъхновя от собствения си по-млад Аз.
Така се роди “HOURGLASS”. Фотографията е изкуството да замразиш времето – а този проект разруши представата за време и върна духа на онзи младеж, който не се вместваше в никакви рамки, но търсеше красота във всяко хибридно създание. Исках да му отдам почит. Той го заслужаваше.
Всеки твой проект е истински киноразказ. Би ли ни разказал повече за процеса – от първата идея до финалната, зашеметяваща снимка?
Всичко започва с нещо—понякога това е идея, друг път дреха, емоция, дори конкретна задача. След това работя с моя невероятен екип от артисти, които наричам семейство. Заедно превръщаме вдъхновението в образ – понякога муза, понякога чудовище.
Винаги търся отговор на въпроса “Защо?”—защо този кадър, защо точно така. А после, по време на снимките и дори в постпродукцията, вливане на живот, страст и смисъл превръщат образите в изкуство. Мога да говоря за този процес с часове!
Всеки велик артист има своите вдъхновители. Кои хора изиграха най-важна роля в твоята история и какъв съвет никога няма да забравиш?
Три невероятни жени оформиха професионалния ми път: Майка ми, Даяна Путри – дизайнер и пример за сила и скромност. Тя ме научи да отстоявам себе си, без да губя човечността си. Партньорката ми в изкуството, Джина Ким-Парк – изключителна създателка, наставник и приятел, с когото се вдъхновяваме взаимно.
И агентката ми Мин Ли – изключителна жена, която вярва в мен и ми помага да израсна и като творец, и като човек. Най-добрият съвет, който съм получавал и си повтарям всеки ден: Бъди верен на себе си. Бъди професионалист. Но не се вземай прекалено на сериозно. Изкуството е дълбоко и красиво, но не е краят на света – то е моят път към рая.
Майка ти е признат дизайнер. Какво беше да растеш в такава творческа среда и как това повлия на връзката ти с модата и изкуството?
Израснах сред коприна, брокат и Сваровски. Детството ми беше пълно с рисунки, игри между рулони плат и вълшебство. Никога не съм го възприемал като нещо необичайно – просто имах невероятния късмет да живея в свят, където въображението бе част от ежедневието. В култури като нашата често има натиск да следваш “истинска” професия. Но семейството ми винаги е вярвало в пътя ми като артист. Това е дар, за който ще съм вечно благодарен.
Всеки артист има един проект, който променя всичко. Кой беше твоят повратен момент?
Първата ми публикация в Harper’s Bazaar Vietnam е сред най-паметните. Беше едно от първите ми потапяния в по-комерсиална естетика, но без да губя смелостта, сюрреализма и лекия социален коментар, които ме вълнуват. Сесията приличаше на пастелна, дистопична приказка – всички момичета бяха с маски, отразявайки реалността на пандемията. Не търсех дълбока алегория, просто исках да уловя мига такъв, какъвто беше. В този смисъл, Hate Is a Virus бе политическият ми вик, но Harper’s бе моментът, в който осъзнах силата на визуалната поезия в нов контекст.
Смесваш дигитално изкуство с класическа фотография по напълно безшевен начин. Как подхождаш към съчетаването на технологии с вечна естетика?
Много ти благодаря! Вярвам, че технологията вече е неразривна част от живота ни и трябва да я възприемаме не като заплаха, а като инструмент – като истински творчески съюзник. Развитието на технологиите и възходът на изкуствения интелект предизвикват полемики, но аз съм за това да приемем промяната и да използваме нейната сила, без да се отказваме от човешката душевност в изкуството.
Lady Gaga е голям твой вдъхновител. Ако можеше да реализираш мечтана фотосесия с нея, как би изглеждала тя?
О, 14-годишният аз щеше да изпадне в екстаз от този въпрос. Буквално щях да го манифестирам 777 пъти! Gaga е истинска стихия, хамелеон, икона. Би било чест да я снимам във всякаква светлина, но ако мога да избирам – бих искал да я видим отново в ерата Born This Way или ARTPOP, но през моята призма: сюрреалистична, смела, почти хаотична. Gaga x Mayhem – просто ще го оставим така.
Разкажи ни повече за ARTCODED – твоят футуристичен дигитален проект. Какво го вдъхнови и как прекрачва границите между фотография и технологии?
ARTCODED е мястото, където се срещат всичко – мода, музика, изкуство, технологии и култура. Не става въпрос просто за провокация, а за интеграция – на всеки аспект от творчеството. Искаме не само да създаваме изкуство, а и да даваме платформа и възможности на артисти от цял свят, които да творят без граници. Да превърнем ARTCODED в убежище и двигател на новото изкуство.
Когато гледаш към бъдещето – какво искаш да оставиш след себе си в света на модната фотография и дигиталното изкуство?
Казвам си едно: ако с изкуството си успея да променя дори един човек – да го направя по-добър, по-отворен, по-осъзнат, тогава съм изпълнил мисията си. Това за мен е истинският успех.
Тази година практикувам едно нещо – радикална благодарност. Знам, звучи почти като Coachella афоризъм, но е истина – толкова съм благодарен. Днешният аз е плод на детските ми мечти и манифестации.
Що се отнася до наследството ми – искам изкуството ми да бъде нещо повече от визия. Да бъде отражение на времето, в което живеем. Или още по-добре – бунт срещу него. Но най-много искам хората да ме запомнят с едно: състраданието. То е най-силното оръжие. И надеждата. Това искам да представлявам.
Reclaiming Reinhardt: Rebirth of an Archetype
An ARTCODED (@art.coded) Production
Muse & Creative Direction: Reinhardt Kenneth (@reinhardtkenneth)
Story: Carolina Ogliaro (@carolinaogliaro)
Photography: Hugo Arvizu (@arvizu_arts)
Fashion Stylist: Michelle Wu (@michellewustyle)
Hair & Makeup Artist: Jael Serrano (@serranostudiosla)
Digital Artist: Lars Weber (@thelarsweber)
Digitech & Gaffer: Suimay Lee (@suimaylee)
Videography: Ralphy Valle (@ralphyvalley)
Retouching: Valeria Strygina (@lerika_retouch)
Special thanks to Kenneth Barlis (@kennethbarlis_official) & team for their incredible hospitality.
Our deepest gratitude to the showrooms: The Archives & Showroom (@thearchshow), No Such Agency (@nosuchagencypr), Maison Privee (@maisonpriveepr_la), Posh Management (@posh_management_la), Surface PR (@surfacepr_), Ashley Michaelsen PR (@amprshowroom), The POP Group (@thepop.group)
#ThePhotographicSense
There are artists whose work transcends the visual, whose imagery speaks in metaphors, ignites buried memories, and reawakens forgotten versions of ourselves. Reinhardt Kenneth is one such visionary, an alchemist of surrealism and emotion, a photographer who does not merely document moments, but distills identity through the lens. In his world, fashion becomes poetry, and the human form, a canvas for the unseen. To witness his work is to step into a dream that blurs time and intention, one where fantasy is not an escape, but a return to the truth.
In this editorial, Reinhardt Kenneth does not merely wear garments and strike poses—he embodies an act of becoming, from in front of the lens. Captured by Hugo Arvizu, it is a tribute to the sacred space where fashion and identity intertwine, where the soul once revealing others now reveals itself. It is an homage to the inner child, to the dreams born in solitude, to the questions whispered into pillows, and to the longing for a figure, strong, radiant, fearless, who could shield, guide, and inspire. This is not about nostalgia. This is about reclamation.
He becomes the archetype he once yearned for.
This is not a performance of character; it is the unveiling of essence. Reinhardt’s duality as artist and muse lends the work an extraordinary depth. There is an intimacy in this act of self- reclamation, as if each frame is a mirror held up to the boy he once was, and a crown placed gently on the man he has become. The editorial unfolds as a visual rite of passage. An alchemical process where imagination becomes flesh and fantasy becomes truth.
Reinhardt Kenneth becomes not just a name in the credits, but the very heartbeat of the story.
The editorial is a ritual. A visual ceremony where the past and future collide in the theater of the present. It channels the hero that was missing, the icon that the child needed, a beacon for those who feels unseen. It is about becoming that beacon. Not through perfection, but through unapologetic presence. Every pose becomes a prayer. Every shot, a declaration: I have arrived, not despite what I was, but because of it.
Reinhardt’s artistic language is deeply symbolic. He weaves emotion into every angle and captures not just what is visible, but what is felt. His portraits are layered, cinematic, and charged with a reverence for both vulnerability and power. In this collaboration, the surreal becomes the sacred. The editorial is not simply fashion; it is identity, crystallized. A living altar to the imagination of a younger self who dared to dream beyond their reality.
Today I became the embodiment of my childhood dreams Reinhardt isn’t just my name; he’s my legacy.” In an intimate conversation that mirrors the depth and vulnerability of this visual journey, I sat down with Reinhardt to explore the emotions, memories, and intentions behind this transformative editorial, where he not only shaped the narrative, but stepped boldly into it.
1.Your career skyrocketed at just 14 with a feature in Vogue Italia. Looking back, what impact did that early recognition have on your artistic journey?
I think there’s a common misconception that I’ve always been this “nepo baby” whose entire career was mapped out and handed to him from a young age—but that couldn’t be further from the truth. I had to knock on countless doors—doors I’m endlessly grateful for, because they believed in me. One of them belonged to the phenomenal, legendary, and late former editor-in- chief of Vogue Italia, Franca Sozzani, who reposted one of my early works on her Instagram.
I remember being obsessed with Vogue Italia covers and editorials—their radical, out-of-the-box storytelling, and the profound beauty in their meaning. Having a piece of my early legacy recognized on such a prestigious platform wasn’t just life-changing artistically—it was the “sign” I had been searching for at that time.
I found photography during a dark period in my life, and somehow, I emerged from it with the most unbelievable honors.
2. Being born in Indonesia and now working on a global scale, how has your cultural heritage shaped your vision in fashion photography?
I believe my cultural background will always be an integral part of my vision and journey. I often find myself drawing inspiration from both my Indonesian and Chinese heritage—whether it’s traditional art, mythology, fashion, or even the values passed down through generations. The past continues to shape how I see and create in the present.
3. Your work celebrates strong, powerful women. Who are the muses that inspire you, and what qualities do you look for in your subjects?
I grew up deeply admiring powerful, beautiful, and, at times, controversial women—not in a negative sense, but in the way they embodied individuality, unapologetic expression, and radical kindness. Women like Diana Putri (my mother!!), Lady Gaga, and Elsa Schiaparelli were just a few of the ones who inspired me.
4. As both a photographer and creative director, how do you strike the perfect balance between guiding a vision and letting the magic unfold naturally?
I feel like the creative director side of my career—though still relatively fresh—has always been an integral, almost subconscious part of my process. It’s something I naturally included without even realizing it. I say this all the time: I’m an artist first, a photographer second. Photography is my medium—my canvas is made of pixels, and my “colors” are the lighting. That said, creative direction has always felt like a gift—an inner voice that carries through every element of the work, shaping it into something more than just an image.
5. Many see fashion as pure aesthetics, but your work often weaves in deeper narratives. How do you use your photography to address social issues and activism?
As I mentioned earlier, I’m an artist first. It’s actually kind of funny because, while my work may appear surreal or otherworldly, it often stems from a very real, deeply personal place. Whether it’s a cry for help or a form of escapism, I want my art to be a safe haven—a space where I can fully express what I need to share with the world. Living in 2025, I believe art can no longer exist purely for aesthetics. While some pieces may be more symbolic or subliminal, others speak in a more literal voice. One example is a project we created during the pandemic titled *Hate is a Virus*, in partnership with the nonprofit of the same name. It was a dystopian fashion story set in the future, confronting xenophobia, racism, and capitalism through radical fashion photography. The project was later featured across several prestigious platforms, including CNN, NextShark, and more.
6. You’ve worked with iconic names like Coco Rocha and Tinashe, what’s the secret to capturing the essence of a celebrity while infusing your signature style?
I absolutely adore the fashion, the theatrics, and the surrealism of it all—but what I cherish even more, especially when photographing iconic individuals, is the chance to capture the *humanity* beneath it. We always strive to create an atmosphere that allows the woman we’re photographing to truly shine—whether we’re crafting a character or drawing out something deeply personal from within her. It’s a real privilege to create images that feel chic and elevated, yet still reflect the essence of the incredible talent in front of the lens.
7. Your love for cinema is evident in your work. How does film inspire your approach to fashion storytelling?
Oh my God—where do I even start? Cinema has always been one of my biggest inspirations, both in life and in art. I’ve always admired actors who fully immerse themselves in their roles—those who take a method approach to their craft. There’s something so raw and beautiful about that kind of commitment. In photography, there’s less continuity and more freedom—an almost abstract, fluid, and fashion- centered form of storytelling. It doesn’t always have to make “sense” in a traditional way. Instead, it asks questions: Who is this woman? What is she wearing? Why is she in a ball gown on a dramatized farm? Why is she weeping iridescent metal tears in the middle of a plane wreck in the desert? The narrative unfolds through visual poetry. As for cinematic influences that have shaped me over the years, a few that stand out are *The Great Gatsby*, *Howl’s Moving Castle*, and *The Grand Budapest Hotel*—each so rich in style, emotion, and storytelling.
8. Your “HOURGLASS” project revisited themes from your earlier works. What inspired this introspection, and what did you discover about your evolution as an artist?
Truth be told , HOURGLASS formed in my head like an epiphany (or an antidote to a wound really) in one of my lowest, most jaded, most quarter life crisis moment. I had just got home from a shoot that, I admit; wasn’t one of my better days. I was jaded - I had it all, I was on this path towards I guess greatness, but I had almost lost all the spark that “jumpstarted” my career. It’s quite tricky when you make your passion your main “job”. As an artist; I feel like a lot of the magic stems from the inner child. At that time; I didn’t even know why I photographed anymore. It was so soul-less So I went through my old archives of work, and I found a far from perfect, yet incredibly daring, experimental, avant garde artist. I almost felt like ; while my work was better in quality now, my work then was, in the most cringe worthy way, genius. While most established artists steal from younger artists in the industry, I stole from my younger self and did him justice. I was like , why don’t we reinterpret the muse I had between 14-18, that muse defying any industry standard and just creating hybrids of beauty. That’s when “HOURGLASS” was born. Photography to me ; is the art of freezing time. In 2023, with HOURGLASS, we completely broke the concept of time and found the essence of art then and brought it to today. With more resources, with inner self healing, with a spirit of celebration. Young Reinhardt deserved the world more than anything and I wanted to do him justice.
9. Your shoots are nothing short of cinematic. Can you walk us through your process, from conceptualization to the final breathtaking image?
It’s a bit of a chicken or egg situation, really. It always begins with something—whether it’s an ideology, a piece of fashion, or sometimes, of course, an assignment. From there, I collaborate with the incredible team of creatives I’m lucky enough to call family. Together, we transform the inspiration into our own "muse or monster"—our unique interpretation. And, of course, during the shoot, and often well into post-production, we infuse it with life, essence, passion, and meaning, all through an artistic lens. One of the key elements I always try to incorporate into the narrative is the question, “Why?” And the list goes on, haha. I could easily go on about this for hours.
10. The fashion photography landscape is constantly evolving. How do you balance staying ahead of trends while staying true to your artistry?
I always strive to do what feels right. I used to be much more “idealistic” in my approach. Naturally, as a Taurus, I was quite stubborn about the overall vision. It used to affect me deeply in my daily life, as my approach to art was almost methodical. Over the last few years, I’ve definitely grown as an artist—and as a person, of course. I’ve come to understand that my deep artistry can coexist with my “cleaner, more commercial” work. I used to fear losing my essence and sense of self through different aesthetic choices. Today, however, I’ve realized that my work will always carry the mark of “Reinhardt,” because it was shot by me. I’ve learned to be more flexible and collaborative, yet stay true to the vision in a way that’s less about aesthetics or material, and more about the personal connection.
11. Mentors and influences shape every great artist. Who has played a pivotal role in your journey, and what’s the best advice you’ve ever received?
Three incredible women, I feel, have truly "raised" me in this industry. My amazing mother, Diana Putri, who taught me to always embrace humility while never compromising my integrity. My phenomenal business partner (in artistic crime, haha), Gina Kim-Park, who is an incredibly talented, kind, yet strong collaborator, mentor, friend, and inspiration—I could not ask for a better partner. And the inspiring agent every artist dreams of, Min Lee, who is one of the most focused, brilliant, honest, and gracious collaborators, business women, and true go-getters I’ve had the honor of working with. These women believed in me wholeheartedly, and I truly feel like the luckiest artist. I’m beyond grateful to have them guide me, challenge me to my limits, and, above all, ensure I’m always taken care of. The best advice I’ve ever offered ? One I tell myself everyday: Always stay true to yourself, maintain professionalism, but don’t take yourself too seriously. Don’t stress over things you can’t control. Yes, art is deep, poetic, and at one point, it was my entire world. But while it’s not the end of the world, it is the gateway to my paradise.
12. Your mother is an acclaimed fashion designer. How has growing up in a creative family influenced your relationship with fashion and art?
It’s definitely one of those experiences that felt so organic and nurturing that I never saw it as something “different,” but more as a privilege I’ve been honored to experience. Some of my core memories growing up include playing hide and seek at my dad’s textile store, hiding between brocade, Swarovski, and the finest silks as my camouflage. And learning to draw before I could even form a sentence. I know there’s often a stigma in Eastern cultures about having a “real job,” so I’m incredibly fortunate to have a family who, from day one, believed in me and saw this as a legitimate career.
13. Your commitment to diversity and representation is evident in your work. How do you ensure inclusivity remains at the heart of your creative vision?
Diversity and representation are values I hold dear to my heart and will always strive to promote. I don’t want my artistic vision or values to be confined to a single “look.” I want everyone to be able to see themselves through my lens. Growing up, I didn’t have many inspirations who looked like me or shared a similar background. I’m grateful that times have changed. The little me would feel so represented today.
14. Every artist has that one project that shifts everything. What has been your most defining moment so far?
I’d say my first feature with *Harper’s Bazaar Vietnam* is one of the most memorable. It marked one of my earliest transitions to a more “commercial” aesthetic, yet it was still bold, surreal, and served as a subtle commentary on the world during the pandemic. While *Hate Is a Virus* pushed me into a more radical space, this story felt like “couture on the streets”—but with all the girls masked up, reflecting the times. It truly captured a moment in time, a snapshot of life in 2021. The shoot was like a pastel, dystopian wonderland, not driven by any deep allegory, but because that’s the reality we were living at that point.
15. You merge digital art with classic photography in such a seamless way. How do you approach blending technology with timeless artistry?
Ah, thank you so much! I believe technology is deeply intertwined with every aspect of our lives. We need to start viewing it not as something separate, but as a true artistic tool. The growth of technology and the rise of AI have sparked a lot of controversy, which I’ll touch on more below. However, I firmly believe in embracing change and harnessing its potential without compromising our art.
16. Lady Gaga has been a major inspiration for you. If you could create a dream shoot with her, what would it look like?
Hahaha, 14-year-old me would freak out at this question. I’d be manifesting it day and night, 777 times. Honestly, she’s just a true powerhouse, a chameleon, and an inspiration. I would be beyond honored to shoot her in any and every light. I don’t typically get starstruck on shoots since I’m always in work mode, but this might be the one exception, haha. Ideally, I’d love to capture her in a more avant-garde, envelope-pushing, over-the-top, surreal light. Think *Born This Way* / *ARTPOP* era Gaga, but done in a Mayhem way. We’ll leave it at that.
17. Let’s talk about ARTCODED, your futuristic digital art project. What was the driving force behind it, and how does it challenge the boundaries between photography and technology?
I think the perfect way to describe ARTCODED is as the intersection of everything—fashion, music, art, tech, and culture. Instead of solely pushing boundaries, it’s more about integrating every aspect of art itself. One thing we also aim to amplify at ARTCODED is providing opportunities and a platform for artists worldwide, allowing them to create art in its most boundless form. We want ARTCODED to be both a safe haven and the forefront of art creation and production.
18. AI and digital manipulation are redefining the creative world. How do you see ARTCODED evolving, and where does it fit in the luxury fashion space?
To follow up on the technology topic, the growth of tech, especially in the artistic and photographic world, has *always* been controversial. It stirs debate, then eventually becomes the norm. The shift from film to digital? Controversial. Incorporating retouching in beauty? Controversial. And now, AI. Change has always sparked controversy, and adjusting to new technology often feels like navigating the unknown. Do we need strict ethical guidelines for AI? Absolutely. Can AI replace humans? Absolutely not. It should be seen as a tool to help us better shape our realities, not a replacement. As for ARTCODED in the luxury fashion space, our goal is to integrate technology into art in a way that’s luxurious, effective, and not gimmicky. There’s a lot in the works, and where we’re heading, I’m truly excited for.
19. Looking to the future, what legacy do you want to leave in the world of fashion photography and digital art?
I always say that the day I’m gone, if I can change at least one person through my art—helping them become more kind, accepting, and inspired for a better future—then I’ll feel like I’ve done my job. To me, that’s true success. One thing I’ve been holding onto this year, and practicing, is “Radical Gratitude.” That being said (and also, I'm still in my Coachella blues, so bear with me haha) — I’m just beyond grateful for everything right now. Who I am today is a direct reflection of my childhood dreams and manifestations. When it comes to my legacy, all I can say is this: I want my art to be remembered as something that goes beyond aest
