ИЛИЯНА И ЙОАНА ДИНЕКОВИ: Близки по природа, различни по характер

Лице на корицата: Илияна Динекова @iliqnadinekova и Йоана Динекова @ioanadinekova

Гардероб: Elisabetta Franchi от бутик Elisabetta Franchi Sofia, Serdika Center и личен гардероб 
Фотограф: Теди Грозданов @teddygrozdanov
Стил: Стоян Апостолов @stoqn_stoqnski
Грим: Евгения Джаферович @evgeniyadzaferovic 
Коса: Стоян Кунев  @stoyankunev
Сесията е заснета в AVENIX STUDIO @avenixstudio

В художествената гимнастика синхронът и съвършенството се изграждат с години. За близначките Илияна и Йоана Динекови те имат и друго измерение - връзката между две сестри, избрали да споделят личния и професионалния си свят. Днес като треньорки в КХГ „Левски“ те посрещат момичета, които тепърва откриват този спорт. Зад първите им стъпки на килима стоят въпроси, които стигат далеч отвъд техниката: как се възпитава увереност, кога взискателността помага и как се съхранява радостта от движението. С Илияна и Йоана разговаряме за личността зад приликата, за дисциплината и свободата и за отговорността да бъдеш част от нечие порастване.

Близо 20 години сте били част от трупата на Нешка Робева. Как започна тази история – и какво помните от първата си среща с нея?

Илияна: 20 години, които бих искала да траят вечно. На първата ни среща с г-жа Робева помня, че се карахме коя да влезе първа в залата. Бяхме на по 17 години.  Когато си млад, не разбираш веднага, че срещаш човек, който ще промени живота ти. За нас това беше недостижима мечта. Тя беше идол за всяка гимнастичка. Нашата история с нея  се превърна в школа за живота.

Йоана: Може би точно това е най-трудното да се обясни на човек, който не е бил там. Госпожа Робева не просто те учи на движение. Тя те кара да мислиш: защо го правиш, какво искаш да кажеш, какво искаш да почувства човекът, който те гледа? При нея никога не беше достатъчно просто да си точен. Трябваше да има смисъл. С времето разбрахме, че това е много по-голям урок от самата гимнастика. Винаги да си съвършен.

Нешка Робева е известна със своята взискателност и усет към таланта. Каква беше тя в ежедневната работа с вас и коя нейна реплика или реакция помните до днес?

Йоана: Тя беше взискателна, строга, изискваща и голям работохолик. Най-честата реплика беше „хайде отново“ и така сто пъти (смее се). От тъмно до тъмно. Но днес разбираме, че тази взискателност е била и форма на уважение. Тя не те щади, защото вижда, че можеш повече. Иска да извади най-доброто от теб до ръба на предела на силите ти. И успяваше. 

Илияна: Госпожа Робева никога не е искала просто да бъдеш „добър“. Тя искаше да бъдеш най-добрият, виждаше детайла – ръката, погледа, отношението, характера.  

Разбрахме, че дори тя често ви е бъркала. Спомняте ли си забавна случка от репетиция или спектакъл? Случвало ли се е едната да получи забележката, предназначена за другата?

Илияна: Разбира се! Когато две близначки работят толкова години заедно, подобни ситуации са неизбежни. Нешка Робева винаги ни бъркаше. Шегувала се е, че трябва да се обърнем в профил, за да ни различи. Най-забавното е, че никога не бързахме да я поправим. Понякога просто чакахме да видим какво ще стане. Понякога забележка получаваше другата. Тя се обръща към нас не по име, а с „близначката“.

Йоана: Особено когато едната е направила нещо, за което е трябвало да получи забележка. Тогава другата много внимателно мълчи. Но Г-жа Робева много бързо разбираше. Имаше неин начин да ни различава, който понякога и ние не разбирахме. Това се превърна в една от онези истории, които разказваме с усмивка. Но никога не сме използвали това, че сме близначки, за да се прикриваме една друга.

Какво ви даде сцената, което състезателният килим не можеше? Имаше ли спектакъл или момент пред публика, в който почувствахте, че сте открили нова страна от себе си?

Йоана: Играла съм на сцена с 39 градуса температура, но тя отстъпва пред волята. Състезателният килим те учи на точност. Сцената те учи на свобода. На състезание имаш правила, оценка, време, елементи, техника. На сцената трябва да накараш човека срещу теб да почувства нещо. Винаги трябва да си усмихнат, независимо какво ти е. Трябва да предадеш емоцията на публиката. Това е съвсем различна отговорност. Но и тук от нас се очакваше перфекционизъм. Той става начин на живот.

Илияна: Изпълнявали сме опасни съчетания, за които се иска да преодолееш вътрешния си инстинкт, но и това се учи. Сцената ни научи да не се страхуваме от емоцията, да не изпълняваме просто хореография, а да разказваме история. В школата на Нешка Робева художествената гимнастика никога не беше само спорт.  Тя беше театър, музика, характер, български дух. Във всеки момент усещаш публиката и тази връзка е много задължаваща.   Сцената Тогава става професия. Става преживяване. Става живот.  Много ми липсва.

Когато погледнете назад към тези близо две десетилетия, какво научихте от Нешка Робева за работата, за хората и за себе си? Има ли нещо, което сте разбрали истински едва години по-късно?

Илияна: Научихме, че талантът не е достатъчен. Той може да ти отвори врата, но след това започва работата. Ако нямаш характер, дисциплина и постоянство, талантът остава само възможност. Когато си млад  виждаш спектакъла, аплодисментите, красивите костюми и светлините. Години по-късно започваш да виждаш какво стои зад тях – безсънни нощи, безкрайни репетиции, промени, грешки, разочарования и онова „хайде отново“. Умората беше сладка.

Йоана: Научихме и че човек трябва да бъде отговорен към това, което е получил. Когато някой ти даде шанс, трябва да го оправдаеш с работа, не с думи. Г-жа Робева никога не ни е учила да чакаме някой да ни даде нещо. Учила ни е да го заслужим. Да го изработим с много труд.  Когато сам станеш треньор, разбираш колко много човешка енергия стои зад резултата и започваш да гледаш с друго уважение към хората, които са те учили.

След дългия ви сценичен път идва работата с деца. Какво от наученото при Нешка пренесохте в залата като треньорки – и в какво изградихте свой собствен подход?

Йоана: Перфекционизма до последния детайл. Уважението към труда. Не искаме децата да вярват, че нещо се случва от само себе си. Зад всяко красиво движение стоят стотици повторения. Но също така научихме, че не можеш да копираш човек. Можеш да наследиш принципите му, но трябва да намериш собствения си начин. Надявам се да сме успели.

Илияна: Госпожа Робева ни научи да се стремим към съвършенство. Ние сме много взискателни, вероятно няма как да бъде иначе след толкова години в тази школа. Но не искаме страх, искаме уважение. Не искаме детето да изпълнява, защото се страхува от треньора, а защото иска да стане по-добро. Всяко дете е различно: едно има нужда да бъде побутнато, друго – успокоено, трето трябва да чуе „можеш повече“, а четвърто – „вярвам в теб“. Това е частта от треньорството, която няма учебник. Там вече работиш с човека. Ние обичаме децата и те също ни обичат.

Когато се върнете към първите си тренировки, какво си спомняте най-ясно? И двете ли се влюбихте в гимнастиката едновременно, или едната поведе другата?

Илияна: Не помня гимнастиката като нещо, което просто сме избрали. Бяхме на по четири години. Едва ли сме разбирали какво искаме, но гимнастиката постепенно стана част от нас. Първите тренировки бяха детство – много движение, музика, умора, понякога сълзи, но и онова особено усещане, че искаш на следващия ден отново да си в залата. При нас никога не е имало „едната тръгна, а другата я последва“. Вървяхме заедно. Когато на едната ѝ е било трудно, другата е била там, не винаги с думи, понякога просто с присъствие.

Йоана: При нас гимнастиката беше естествена част от живота. И днес, когато гледаме малките деца, разпознаваме онова момиче, което някога сме били ние. Тогава не мислиш за медали, кариера или бъдеще. Искаш да научиш едно движение, после още едно. Когато най-накрая го направиш, се чувстваш победител. Може би това е един от най-важните уроци на спорта – да се научиш да обичаш малките победи. Да вървиш уверено стъпка по стъпка.

Хората често виждат първо приликата между вас. Какво бихте искали да забелязват след това – и с какво всяка от вас е съвсем различна от сестра си?

Йоана: Приликата е само отвън. Нито една от нас не допуска компромис с ценностите. Понякога вероятно изглеждаме старомодни (смее се). И като се заговорихме за ценности си спомням един снеговит 24.12. Връщахме се от участие и един тир беше закъсал. Всички под командата на г-жа Робева слязохме и бутахме тира заедно с нея. Всички трябваше да се върнем при семействата си на Бъдни вечер. Такава е тя. Семейството и християнските празници са над всичко. Това са уроци за цял живот.

Илияна: Ние сме две различни личности, които имат много силна връзка. Йоана е по-спокойна, по-скоро ще наблюдава, ще прецени, ще помисли. Аз съм по-директна. Когато видя нещо, което трябва да бъде направено, искам да го направя веднага. И двете вярваме в труда, лоялноста, дисциплината и уважението, както и в това, че човек трябва да остане човек, независимо колко голям е станал като спортист. И двете обичаме с цялото си сърце безрезервно. Понякога това се използва от хората и злоупотребяват.

В спорт, в който сравнението е неизбежно, как преживявахте успехите и разочарованията една на друга? Имало ли е момент, когато беше трудно да бъдете едновременно сестри и състезателки?

Илияна: Разбира се. Спортът не е приказка. Има дни, в които всичко се получава, и дни, в които нищо не се получава. Когато си толкова близо до другия човек, неговата радост е и твоя радост, а разочарованието му го преживяваш почти като свое.

Йоана: Трудното е да подкрепяш сестра си и едновременно да продължаваш да работиш върху себе си. С времето разбираш, че чуждият успех не отнема нищо от твоите възможности. Важното е, че сме се научили да бъдем честни една с друга. Сестра ти може да бъде човекът, с когото се сравняваш, но преди всичко е човекът, който остава до теб.

Какво разбрахте за собствените си треньори едва когато сами застанахте от другата страна на килима? И какво решихте да правите по различен начин?

Йоана: Когато си състезател, виждаш преди всичко изискванията. Едва когато сам застанеш от другата страна на килима, разбираш колко отговорност стои зад тях. Трябва да познаваш детето, да усещаш кога да настояваш и кога да му дадеш време. Трябва да обичаш децата, гимнастиката и успеха.

Илияна: Взискателността има смисъл само когато е съчетана с разбиране. Не можеш да очакваш от всички деца да напредват по един и същи начин. От нашите треньори сме получили ценни уроци, но вярваме, че за всяко поколение трябва да се намери подход. Не искаме да възпитаваме деца, които се страхуват да сгрешат. Всяка грешка е урок. Искаме да възпитаваме деца, които имат смелостта да опитат отново.

Работите с деца в самото начало на техния път. Какво търсите в едно момиче отвъд гъвкавостта и координацията – и кое качество може да ви изненада повече от очевидния талант?

Илияна: Характерът и дисциплината са най-важните. Талантът също, но той е само началото. Интересува ни как детето реагира, когато нещо не му се получава. Дали опитва отново, дали наблюдава, дали проявява любопитство и желание да учи. Постоянството носи успехи.

Йоана: Мотивацията да не се отказваш. В живота няма нищо лесно.   Важно е да не поставяме окончателни оценки твърде рано. Детето трябва да получи възможност да се развие, преди да решим докъде може да стигне.

Кой малък, почти незабележим за публиката момент ви е карал да си кажете: „Ето защо си струва да бъда треньор“?

Илияна: Перфектното изпълнение на съчетание, радостта на децата, сълзите в очите на родителите. Всичко това е огромна мотивация и задължение. (просълзява се)

Йоана: Детското вълнение и радост са искрени. Всеки един медал на нашите деца ни радва. Ето заради това си струва. В този фалшив свят чистата емоция е дефицит. 

Извън залата какво ви помага да излезете от режима на дисциплина и контрол? И коя от двете по-често убеждава другата да направи нещо спонтанно?

Илияна: Семейството ни помага да излезем от режима на тренировки и задачи. Синът ми Самуил и неговият свят ми дават спокойствие и заряд. Вкъщи загубвам уменията си за дисциплина и контрол. Понякога съм безсилна, но ми харесва. 

Йоана: И двете сме майки и аз мисля, че сме добри. Аз имам дъщеря Матея. Със Сами са като брат и сестра. Карат се, спорят, играят, но не позволяват друг да посегне над тях. Това ми напомня за нас двете и ме изпълва с радост и удовлетворение.  

Как се промени представата ви за успеха през годините? Днес какво ви носи удовлетворение, което по-младите ви версии може би не биха разбрали?

Илияна: Успехът е различен в различните периоди на човека. Когато си млад, успехът често има ясни измерения: резултат, отличие, признание. Това са важни неща. Но с времето започваш да виждаш и онова, което остава след тях: хората, които си срещнал, уроците, които си научил, и начина, по който си успял да предадеш нататък това, което си получил.

Йоана: Днес успехът е да предадем емоцията, мотивацията, а защо не и ценностите на нашите деца – в залата и вкъщи. Медалът е прекрасен спомен, но характерът остава много след него.

Ако след години ваша възпитаничка говори за вас, какво бихте искали да си спомня – независимо дали е продължила към големия спорт, или е избрала съвсем друг път?

Йоана: Да говорят за нас с любов. Да успеят да разберат защо сме били толкова взискателни към тях.  

Илияна: Не е задължително всяко дете да остане в големия спорт. Пътят му може да го отведе в съвсем друга посока и това е напълно естествено. За нас е важно какво ще вземе със себе си – дисциплината, постоянството, уважението към труда и увереността, че може да преодолява трудности. Ако някой ден наша възпитаничка каже: „Там се научих да не се отказвам толкова лесно“, ще знаем, че сме оставили следа.