Разкриване на „Източната империя“ на Юлия Золотова
Автор на статията: Мария Брегман
Мария Брегман e писател, литературен критик, куратор и културен продуцент. Автор е на критични статии за издания като Cosmopolitan, ELLE, Creativitys.UK, Esquire, ArtCulture.UK, и е курирала художествени изложби, включително самостоятелни изложби на Зураб Церетели. Като водещ в CultFM и създател на културен проект за телевизия „Култура“ тя разширява обществения достъп до изкуствата. Постиженията ѝ включват организирането на международни културни фестивали във Великобритания, Тунис и Израел. Мария е член на ПЕН център.
Фантастиката, която се занимава с технологиите, често изглежда несериозна, а нейният живот е толкова кратък, колкото и този на софтуерна актуализация. Тя или фетишизира цифровото с бездиханна, некритична възхита, или го осъжда с презрителната усмивка на лудист. Затова е рядко и впечатляващо да се натъкнеш на произведение като „Източната империя“ на Юлия Золотова – роман, който избягва тези прости бинарни противопоставяния, за да изгради нещо със структурната цялост на небостъргач и сложната душа на ръчно издълбана нецуке. Това не е технологичен трилър, макар че е вълнуващ. Не е роман за университетския живот, макар че историята му е родена в академичната среда. Това е изключително съвременна поучителна история, дълбока човешка драма и задълбочено проучена картография на новия световен ред, който се създава в сървърните ферми и заседателните зали, свързващи Пекин, Москва и Лондон.
Золотова ни представя две двойни звезди, свързани от гравитационното притегляне на една блестяща идея: Марина, хаотичната руска програмистка, вихрушка от инстинкт и суров, повлиян от Запада идеализъм; и Ли Дзин, свръхестествено спокойната китайска стратег, чиито действия са натоварени с тежестта на нейното родословие и прагматизъм, роден от трагедия. Тяхното общо творение, „Аврора“ – платформа за разширена реалност, която освобождава изкуството от галериите и цените – е слънцето, около което орбитират амбициите, приятелството и дълбоките културни различия между тях. Последва двудесетилетна сага, която е по-малко за изграждането на компания и повече за бруталната, разбиваща сърцето архитектура на компромиса.
Най-големият триумф на Золотова е нейното владеене на мястото. Градовете в Източната империя не са просто фон; те са активни, дишащи герои, които оформят наратива и неговите protagonisti. Романът започва в Пекин, който е почти задушаващо физически. Прозата на Золотова ви кара да усетите въздуха, „гъст и тежък, пропит с въглищен прах, миризмата на пържещо масло в уок и сладникавия муст на вековете“.
В същността си романът се бори с въпрос, който тормози всеки творец в 21-ви век: какъв е смисълът на изкуството в епохата на безкрайната комерсиализация? Битката между „Аурора“ и нейния съперник „Артекса“ е блестящо поставена алегория за този конфликт. Платформата на Марина и Ли е родена от манифест, от почти духовно желание да се създаде „изкуство без вандализъм. Творчество без следа.“ Това е идея, кореняща се в ефимерното, в невъзможното за притежание, в душевното.
Самата архитектура на романа е нещо красиво. Разпростиращ се на почти две десетилетия, разказът никога не забавя темпото. Золотова използва кратки, остри интерлюдии – дневникът на Марина от полета, криптираните бележки на Ли – които действат като ускорители на разказа, предоставяйки важни прозрения и емоционален контекст, без да забавят неумолимия напредък. Сюжетът е изработен с голямо внимание към детайлите, като поредица от ескалиращи кризи, които изтласкват героите до абсолютните им граници.
Емоционалният удар от смъртта на бабата на Марина е смел и брутален разказвачески избор. Това е точката, от която няма връщане назад, моментът, в който цената на амбицията им се измерва не в долари, а в кръв и съжаление. Това е момент на толкова дълбока неуспешност, че прави тяхното евентуално помирение още по-силно. Окончателното решение – създаването на „Културни зони“ и публичния „Регистър на прозрачността“ – е най-смелият ход в романа. Това е идея, толкова елегантна и интелектуално удовлетворяваща, че по-малко талантлив писател би я превърнал в евтин деус екс махина. Но Золотова го заслужава. След като влачи героите си през калта на моралната двусмисленост, тя им позволява да намерят решение, което не е победа, а форма на радикална честност.
„Източната империя“ отказва лесните отговори. Тя не завършва с триумфа на чистия идеализъм или победата на циничния прагматизъм. Вместо това предлага трети път: прозрачност. Превръщайки оръжието на цензурата в публично представление, окачвайки камбана на врата на дракона, Марина и Ли не побеждават системата, а я разобличават. Те превръщат истината в оръжие. Това е тихият гений на романа. Той подсказва, че в нашия раздробен, глобализиран свят най-мощната форма на свобода не е липсата на контрол, а непоклатимото знание за това как и кога се упражнява този контрол.
Юлия Золотова е написала произведение, което изглежда съществено, роман, който улавя същността на нашето време. Това е история за приятелство, амбиция и разяждащата природа на тайните. Това е криминалистично изследване на разломните линии между Изтока и Запада, изкуството и търговията, свободата и оцеляването. То не оставя читателя с ясен извод, а с един продължителен, жизненоважен въпрос: в битката за душата на нашите собствени цифрови империи, каква цена сме готови да платим и коя част от себе си сме готови да продадем?
