Меган Фокс: „Заслужавам по-добро.“
Или една ранима жена, която споделя болката си чрез поезия
Текст: Кристина Генова
Ясно е, всички си мислим едно, щом чуем името Меган Фокс – „секс символ“. Комерсиалният образ, който медиите и филмовите продукции изковаха успешно, е сиянието на една обаятелна, пленяваща, приковаваща жена, обективизирана и сведена до своите форми. Това, което често убягва на скролващия в интернет потребител обаче, е образът на една ранима жена (припомняме, майка на три деца), която таи в себе си неизразими емоции. Или поне до този момент.
И честно, не се учудваме, когато Фокс намира отдушник за своите най-мрачни, най-закътани мисли в поезията. „Красивите момчета са отровни“ е заглавието на дебютната стихосбирка на 37-годишната актриса, която излезе през ноември. И, леле, колко много има да ни каже тази разкъсана от живота жена. Едно заглавие, на което кимаме в тихо съгласие, защото всяка от нас знае точно какво има предвид.
„Тези стихотворения са написани в опит да се изсече болестта, която се бе вкоренила в мен заради мълчанието ми. Прекарах целия си живот да пазя тайните на мъжете, тялото ме боли от носенето на тежестта на греховете им. Моята свобода живее в тези страници и се надявам, че думите ми могат да вдъхновят другите да върнат щастието и идентичността си, като използват гласа си, за да осветят това, което е погребано, но не е забравено в мрака.“, споделя актрисата на гърба на корицата.
Защото е необходим един отрезвяващ шамар под формата на 176 страници книга, за да видим отвъд красивото лице, гръмките жълти заглавия и клишираните заключения. Да се взрем в различните измерения на болката, която съпровожда всеки от нас, и да намерим пътя към прошката – най-вече към себе си.
„От мен се изляха тези стихотворения, включващи неизказани досега чувства на... изолация, мъка, самонараняване, отчаяние, копнеж, безпокойство, ярост и обща мъка. (…) Тази книга е за всеки, който е дал много повече, отколкото е получил, или за всеки, който се бори да повярва, че заслужава да бъде чут. Тази книга е и за мен. Защото майната му. Заслужавам по-добро.”, добавя Мегън към своите читатели.
За нея в актьорството винаги ѝ е липсвал моментът на пълното себеразкриване, защото ѝ се налага да чете думите на някой друг под ръководството на някой друг. В поезията обаче тя намира форма на катарзис за душата си. Потиснати думи, признания, сълзи, сега излизат наяве, емоции се транскрибират в болезнени редове – привилегия, която в миналото си тя целенасочено е отказвала, прекарвайки „целия си живот, смалявайки се, за да могат другите да се чувстват уверени“ – „жертвено агне“ за „който и да е красив, сломен, самовлюбен идиот, който в момента ме преследва и изцежда жизнените ми сили“.
"Всичко това", казва тя, "е нещо, в което жените могат да се припознаят", разкрива Фокс пред списание People. Домашно насилие, спонтанен аборт, токсични връзки – теми, които като прорези оставят белези в живота. Още с участието си във филма Jennifer's Body от 2009 г., в който се разказва за "група могъщи мъже, жертващи тялото на момиче на олтара на собствения си професионален напредък", тя затвърждава мястото си като феминист – корона, която през годините често ѝ бива отнета. Но Меган е достатъчно заземена в женското си начало, за да знае коя е всъщност и на кого говори поезията ѝ.
„Изкуството да се превърнеш в аксесоар“, „Гръцките трагедии губят своята поезия, когато ги изживееш“, „Оксикодон и текила“, „Не съм сигурна, че Бог е съгласен“, „Да се омъжиш за подпалвач“ – са само част от заглавията на публикуваните стихотворения. Заглавия, които говорят за тъмните материи на зависимостта от горчилката. И да имаш отчаяна нужда от рехабилитация на сърцето.
Каквото и да се случва в душата на Меган Фокс, сме тук, за да разгърнем бавно и нежно тези толкова трудно написани страници, да се видим (и припознаем) в счупеното огледало, да прегърнем (не)обяснимото, защото майната му. „Заслужавам по-добро.”
.jpg)
