Глас, който гради светове: Красимира Белев

1. Живяла си и си работила в България, Русия, Великобритания и САЩ. Как тези културни преживявания оформят перспективата ти като режисьор и актриса?

Много е интересно да наблюдавам как, въпреки различните култури и различните предизвикателства, с които хората се сблъскват, в дълбочината си всички търсим едни и същи неща. Животът ми на тези места ме е оформил като личност и е като огледало не само на моите лични, но и на творческите ми избори.

Най-важното, което този опит и тази културна наследственост ме научиха, е способността да се адаптирам към различни общности и ситуации. Мога да бъда поставена в два напълно различни свята и въпреки това да се чувствам сякаш принадлежа и в двата.

Но истината е, че колкото и автентична да съм, никога не мога да бъда напълно себе си, защото има културни нюанси и пластове, които са прекалено сложни, за да бъдат обяснени в разговор. Затова вместо това намирам части от себе си във всяка среда и си давам време и пространство да подхранвам всички онези свои страни, които са се развили в различните контексти, през които съм преминала.

2. Какво те привлече първо към актьорството и кога осъзна, че искаш да пишеш и продуцираш свои филми?

Мисълта да бъда някой друг. Особено като тийнейджър търсех всякакви начини да избягам от себе си и да „станa някой друг“. Забавно е как актьорството се оказа точно обратното. То се превърна в пътуване навътре — към собствената ми същност, вместо бягство от нея. Това е и най-голямата ми любов към това изкуство — в постоянното търсене и в намирането на начини да превръщам ролите в нещо лично, да бъда в непрекъснато състояние на откриване.

Писането е част от живота ми отдавна. Още в училище пишех малки стихове, просто за удоволствие. Не продължих с поезията, но това беше първото ми докосване до писането. По-късно започнах да пиша за списание и навлязох по-дълбоко. В един момент реших да напиша Undo — не като късометражен филм, който планирах да заснема, а просто защото историята ме намери и почувствах силна нужда да я излея на страницата. Оттогава писането се превърна в постоянна част от живота ми.

Що се отнася до продуцирането — това е най-далечното от естествените ми умения. Организирана съм, което ми помага, но започнах да продуцирам, защото исках да реализирам собствените си проекти. И съм невероятно благодарна, че го направих, защото ми даде свобода, която никога преди не бях изпитвала. Освен това, да видиш колко дълъг и сложен е процесът на създаване на филм, наистина променя гледната точка за киното като форма на изкуство.

3. Обучението ти в Lee Strasberg Theatre & Film Institute със сигурност е било трансформиращо. Какво взе от методa, което носиш в работата си и днес?

Обожавах да изучавам Методa! Това беше моя мечта още от 17-годишна. Тогава нямах възможност да замина, но съм благодарна, че в крайна сметка успях. Техниката отвори очите ми — научи ме да се фокусирам върху процеса, върху изследването, и да избягвам актьорското с цел краен резултат.

Взех със себе си толкова много от това обучение, но най-ценното е автентичността — да оставям пространство за изненади, да позволявам на моментите да се случват сами, вместо да ги планирам предварително. Да влизам в сцената с присъствие и истински опит, а не с готова формула.

Да си позволиш да бъдеш истински, да бъдеш изненадан, да дишаш вътре в момента — това е може би най-големият подарък, който Методът ми даде.

4. „Терапията“ беше показан на фестивала в Кан тази година – какво беше това преживяване за теб, както професионално, така и лично?

Да, филмът беше част от Marché du Film. Това беше безценен опит, защото ми показа колко планиране и организация изисква процесът, за да може един филм да бъде видян и разпространен извън България. Ние все още сме в процес на дистрибуция.

От продуцентска гледна точка, имаше толкова много неща, за които нямаше да имам представа, ако не бях поела тази роля и ако не бях преминала през целия процес след завършването на филма. Като първия пълнометражен филм, който написах и продуцирах, съм изключително благодарна, че беше част от този забележителен фестивал. Научих невероятно много — и това знание със сигурност ще бъде пренесено във всички бъдещи проекти.

5. Ти не само участва в главната роля във филма, но и го написа и продуцира. Кое беше най-голямото предизвикателство в това да носиш толкова много роли — и кое беше най-голямото възнаграждение?

Знанието и опитът. Нито една книга не би могла да ме научи на всичко, през което преминах в този процес — от самото начало до края. А истината е, че той все още продължава.

Когато започнах работа по „Терапията“ влязох в този проект със степен на наивност, която всъщност ми позволи да поема по този път. Понякога е благословия да не знаеш какво предстои. Но най-удивителното е, че всяко предизвикателство — независимо дали беше голямо или малко — намери своето решение. Това ме постави в състояние на увереност, че нищо не е застинало, нищо не е непоправимо.

Някак винаги има решение — и това ме научи да вярвам на процеса, което е безценно. Честно казано, само справянето с всички „deliverables“ (финални материали по филма) ме накара да се почувствам така, сякаш мога да направя абсолютно всичко. (смее се)

6. Независимото кино в България е рядкост. Как ти и екипът ти успяхте да създадете „Терапията“ без институционална подкрепа?

Да, със сигурност бихме могли да виждаме много повече независими филми у нас — макар и постепенно това пространство да започва да се разширява. И тук трябва да изкажа огромната си благодарност към нашия ко-продуцент Антон Белев, към режисьора ни Станислав Христов, към оператора – Михаил Михов, както и към монтажиста Тихомира Георгиева-Михова. Нищо от това нямаше да бъде възможно без тях.

Разбираемо е защо тази история е важна за мен като сценарист, но фактът, че те я приеха като своя, че вложиха такова количество време, енергия и сърце — това все още ме трогва дълбоко.

Имахме и огромния късмет да получим подкрепа при достъпа до всички локации и реквизит, използвани във филма — включително разрешителни, картини и още много други детайли.

Беше като общ импулс — сякаш хората, които докосваха проекта, го усещаха като важен и личен, по същия начин, по който го усещах и аз. Мисля, че именно това направи филма жив — споделеното усещане за смисъл и нужда от разказване.

7. Какво беше най-предизвикателното в създаването на този филм — творчески и емоционално?

Най-предизвикателното беше да остана честна — и към историята, и към себе си. Когато правиш филм, особено толкова личен, много лесно е да започнеш да се влияеш: дали е достатъчно силно? дали ще бъде разбрано? дали няма да бъде „твърде много“?

Имаш тази вътрешна борба — да защитаваш своята истина, но и да я преведеш така, че да докосне и други хора, без да я омекотеш или маскираш. Емоционално това беше изтощаващо, но и изключително освобождаващо.

Работихме с актьори, които трябваше да се срещнат със себе си на много дълбоко ниво. Това изисква доверие — не само към режисьора и партньорите, но и към процеса. Тези моменти бяха наистина сурови и истински. Понякога беше болезнено, но именно в тази честност се роди силата на филма.

Творчески — най-трудното беше да създадем атмосфера, която носи усещането за интимност, вътрешна голота и човешка уязвимост, без да бъде театрална. Търсихме тишината между думите — онези малки мигове, в които реалността шепне повече, отколкото крещи.

В крайна сметка, за мен това беше не просто филм, а процес на преоткриване. На смелост да се изложиш пред себе си — и пред света.

8. Много от филмите ви се фокусират върху сложни женски персонажи. Защо това е важно за вас и как подхождате към изграждането на тези роли?

Аз съм имала щастието да израсна заобиколена от силни жени. Честно казано, вярвам, че всички жени са изключително устойчиви и способни, но често не получаваме уважението, което заслужаваме.

Твърде често ни казват, че не сме достатъчни – че трябва да бъдем тихи и смирени, да чакаме някой да ни „спаси“ от проблемите ни. Трудно ми е да разбера как такова мислене продължава да съществува дори при жени, които са постигнали много, и въпреки това се подчиняват на остарели модели.

Историята и разказването имат огромна роля в това. Докато не започнем да насърчаваме различни и реални женски образи, реалността ще продължи да отразява стереотипите. Ако повече жени заемат своята пълна сила и глас, обществото ще се промени към по-добро.

Това не е просто мнение — идва от личен опит. Все още работя върху намирането на собствения си глас и самоуважение, и понякога се боря с това. Пътят ми и жените в живота ми са огромно вдъхновение за мен.

Сега имам и дъщеря, и искам тя да израсне уверена и свързана със своя глас и автентичност – да не е обусловена да вярва, че принадлежи само на определени места или среди.

9. От „Undo“ до „Anyone and Everyone“, вашата продуцентска работа бързо набира популярност. Какво ви движи при избора на истории, които да оживеят на екрана?

За мен най-важното е това да имам дълбока връзка с темата на проекта. Като разказвач – особено когато съм и автор на проекта – е от съществено значение да разглеждам теми, които лично ме засягат и които виждам отразени в хората около мен.

Във всичките ми филмови проекти досега винаги е имало силно послание, и аз работя с надеждата то да достигне до хората, които са готови да го приемат. Важно е да помним, че артистичните избори имат силата да променят живота на хората и да формират общности, които от своя страна променят реалността, в която живеем.

Това, което казваме чрез нашата работа, има огромно значение.

10. Ти си съосновател на FFC Global Short Film Fund – фонд, който подкрепя жени и небинарни режисьори. Какво те вдъхнови да започнеш тази инициатива?

Запознах се с Лиза ван дер Смисен и Никол Либерман в Кан и между нас веднага се създаде истинска, мигновена връзка. Те вече бяха създавали фондове за късометражно кино чрез своята организация (Female Film Club) и в този момент планираха следващото издание, така че моментът беше съвършен да се присъединя.

Да бъда част от този фонд – да помагам на други режисьори и да участвам като член на журито – е невероятно преживяване. Откривам нова глава в кариерата си, в която не само работя върху собствените си проекти, но и имам възможността да подкрепям други творци.

Но трябва да призная, че процесът е и малко горчиво-сладък, защото когато преминаваш през проектите, виждаш колко автентични и удивителни сценарии има – а въпреки това трябва да направиш избор. И това наистина показва колко много пластове има във филмовия процес и че решенията никога не са лични.

Слушала съм това много пъти, но като артист, който по някакъв начин „предлага себе си“, е изключително трудно да не приемаш всичко лично. Но истината е, че не е така – още един ценен урок, който научих.

11. Започваш инициатива и организация в подкрепа на жените в киното в България. Какви празнини в индустрията търсиш да запълните?

Когато започнах да продуцирам, не знаех почти нищо за процеса — всичко, което научих, беше чрез проучване и практика. Достъпът до информация е изключително важен. Но проблемът не е, че информацията я няма — тя съществува. Проблемът е, че когато правиш първите си стъпки в дадена област, често дори не знаеш какви въпроси да зададеш.

Споменах преди, че понякога „незнанието“ може да е благословия — в смисъл, че не предвиждаш всички трудности и затова имаш смелостта да започнеш. Но докато напредваш, осъзнаваш, че именно затова не можеш да предвидиш и препятствията по пътя.

Това, което обожавам във Female Film Club, е, че те правят знанията достъпни и ги предават от хора, които вече са извървели този път — хора, които знаят какво предстои и как работи процесът. Тяхната мисия ме вдъхнови толкова силно, че исках да донеса тази възможност и в България.

Моето желание за българския филиал е да предоставим на младите жени във филмовата индустрия подкрепа и знания, които да могат да усвояват със собствен темп. Ще споделяме практическо ноу-хау — от подготовка за продукцията, през финансиране, до дистрибуция — всичко от гледната точка на действащи филмови творци, които са го научили чрез опит, а не само теория.

Понеже това е съвместен проект с FFC London, всяка жена, която се присъедини, ще има достъп не само до информация и менторство, но и до глобална мрежа, където създателки от целия свят могат да се откриват и да реализират проектите си заедно.

Нуждаем се от промяна в начина, по който се разказват историите — и вярвам, че колкото повече жени творят кино, толкова по-силен и балансиран ще бъде този нов разказ.

12. Как виждаш ролята си в изграждането на по-силна екосистема за жените и недостатъчно представените гласове във филмовата индустрия?

Все още търся отговора на този въпрос. Вярвам, че най-силният и бърз начин да се постигне устойчиво изменение е чрез примери. Когато виждаме други жени, които създават, водят и успяват, това отваря врата в нашия ум, която ни казва, че е възможно.
Нещо, което със сигурност ще продължа да правя, е да развивам собствените си проекти. Виждам това като част от моята отговорност – да продължа да създавам, не само за себе си, но и да допринасям за верига на вдъхновение, която се засилва с всеки нов глас.
Надявам се нашето сътрудничество с FFC да помогне на жените филмови творци в България – и отвъд – да бъдат проактивни и да превърнат идеите си в изкуство. Целта не е само да се предоставят възможности, а да се създаде култура на взаимна подкрепа, в която жените се издигат една друга, споделят знания и си сътрудничат свободно.

13. Когато се връщаш към детството си и пътуванията между различни страни от толкова ранна възраст, кои моменти смяташ, че са положили основата глобална ти перспектива?

Определено ми отвори очите за възможността, че светът е много по-голям, отколкото съм си представяла. По онова време повечето от връстниците ми не пътуваха далеч – камо ли в чужда страна.
Като малко дете всъщност ми беше трудно, защото не можех да се свържа с преживяванията на връстниците ми, и това понякога ме караше да се чувствам самотна. Трудно ми беше да си намеря приятели, защото пътувах толкова често.
Смешното е, че животът ми сега се чувства подобен – пътувам много като възрастна и живея на различни места, но сега го виждам като подарък. Имам приятели и общности, към които принадлежа в различни части на света, и това е едно от най-прекрасните неща.
Откриването на нови места и начини на живот обогатява живота ни изключително много, и съм благодарна, че от малка бях въведена в този дух на търсене. Трябва да кажа обаче – има две страни на монетата: чувствам, че никъде не принадлежа, и в същото време – че принадлежа навсякъде.

14. Вече си позната като надигащ се глас в глобалното кино. Как лично дефинираш успеха на този етап от кариерата си?

Мисля, че е опасно да дефинираме успеха в конкретни термини или постижения, или да се сравняваме с успеха на други хора. Сравнението и оценката са били част от моя път дълго време, и осъзнах, че могат да бъдат пагубни за всякакъв напредък, постигнат досега.
Ако мислите, че сте постигнали достатъчно, можете да стигнете до момент, в който мотивацията липсва и преставате да се учите. От друга страна, ако се сравнявате с другите и техните кариери, може да се почувствате обезсърчени и да загубите желанието да правите каквото и да е.
В този смисъл аз определям успеха като способността да останеш фокусиран върху собствената си пътека и пътешествие. Всички имаме уникални отправни точки и различни възможности. Винаги има някой, с когото можем да се сравняваме, за добро или зло, но важно е как ще изиграем картите, които сме получили.
За мен на този етап успехът е удовлетворение. И това идва само когато присъстваме в собствения си живот и сме фокусирани върху нещата, над които наистина имаме контрол и влияние.

15. Какво предстои за теб – както пред, така и зад камерата – което те вълнува най-много?

Много се вълнувам от старта на FFC България. Надявам се инициативата да достигне до хората, които имат най-голяма нужда, и да можем да помогнем на повече изгряващи гласове, като свържем точките и обогатим киното ни със силни женски персонажи и истории, водени от жени.
Наскоро подписахме дистрибуторско споразумение с компания в САЩ, и очаквам с нетърпение да видя къде още „Терапията“ ще продължи пътя си.

„Anyone and Everyone“, нашият последен късометражен филм, разглежда темата за домашното насилие и започва своя фестивален път, което също е вълнуващо. Той бе прожектиран наскоро в извънконкурсната програма на Българския филмов фестивал „Златна роза“ и в момента сме в процес на подаване към други фестивали. Има и няколко нови проекта в процес на работа – но това е тема за друг разговор.

16. Накрая, какъв съвет би дала на младите жени в България или навсякъде, които искат да извоюват своето място във филмовата индустрия?

Не чакайте, а действате. Няма значение дали на хората ще им хареса или не – наистина няма значение. Докато това храни душата ви и е автентично, вярно за вас и уникалния ви глас, това е всичко, което има значение.
Имаме нужда от разнообразие от истории, а единственият начин да го имаме е да има повече разказвачи. Имаме нужда от истории, разказани от женски гласове и за женския опит – особено в нашата страна. Наистина имаме нужда от това. Споделяйте вашата история.

1.You’ve lived and worked across Bulgaria, Russia, the UK, and the U.S. How have these cultural experiences shaped your perspective as a filmmaker and actress?

It’s very interesting to see how, despite the different cultures and problems people face, at our core we are searching for similar things. Living in these places has shaped me as a person and is a direct reflection not only of my personal but also of my creative choices.

The most important thing this experience and heritage have taught me is how to adapt to different communities and situations. I can be placed in two very different environments and feel a sense of belonging in either.

But the truth is, though I’m always authentic, I can never be fully myself because of certain cultural differences that are too complex to explain in a conversation. So instead, I find pieces of myself in the various environments and take the time and space to nourish all the parts of me that have developed in these diverse circumstances.

2. What first drew you to acting, and when did you realize you also wanted to write and produce your own films?

The thought of being someone else. Especially as a teenager, I was always searching for ways to avoid myself and “be someone else.” Funnily enough, acting turned out to be exactly the opposite. It proved to be a journey of going deep inside myself instead of running away. It’s what I love about the craft so much – exploring and finding ways to make the roles personal and to be constantly in a state of exploration.

Writing has been a part of my life for a long time. I was writing little poems ever since I was at school, just for fun. I haven’t continued since, but it was my first try at writing. Later on, I started writing for a magazine and delved a little deeper. Eventually, I decided to write Undo not as a short I was planning to film, but because the story had found me and I felt the urge to put it on the page. Since then, writing has become a constant part of my life.

As far as producing goes, it’s the farthest one from my natural abilities. I’m very organized, so that helps me with the process, but I started because I wanted to bring my projects to life. Having said that, I’m incredibly grateful that I found my way into it because it gives me a sense of freedom I hadn’t felt before. Also, seeing how long and complex the process of making a film is has truly changed my perspective on filmmaking as a whole.

3. Training at the Lee Strasberg Theatre & Film Institute must have been transformative. What did you take from method acting that you carry into your work today?

I loved studying The Method! It had been a dream of mine to study at the Lee Strasberg Institute ever since I was 17. At the time, I didn’t have the opportunity to go, but I’m so glad I eventually did. The technique opened my eyes and made me focus on the process and exploration, and to avoid goal-oriented acting.

I’ll take so much with me from my training there, but being authentic and allowing space in my work to be surprised and for moments to happen, instead of planning ahead, is definitely one of them.

4. The Therapy screened at Cannes this year – what was that experience like for you, both professionally and personally?

Yes, it was screened as part of the Marché du Film. It was an invaluable experience because it showed me the amount of planning and organization it takes to get your film seen and distributed outside Bulgaria. We’re still in the process of distribution.

On the producing side, there’s so much I would have had no idea about if I hadn’t produced and done the work that comes after the film is ready. As the first feature I wrote and produced, I’m so grateful it was part of this amazing festival. A lot has been learned and will definitely be carried into future projects.

5. You not only starred in the film but also wrote and produced it. What was the biggest challenge of wearing so many hats, and what was the biggest reward?

The knowledge and the experience. No book could ever teach me everything I’ve learned throughout this whole process, from start to finish – and it’s still ongoing.

When I started The Therapy, I went in with a level of naivety, which actually allowed me to embark on the journey. I think sometimes it’s a blessing not to know what lies ahead. But the most amazing part is that every challenge, no matter how big or small, had a resolution, which put me in a state of mind that nothing is stagnant or unfixable.

Somehow, there’s always resolution – and this has taught me faith in the process, which is invaluable. Honestly, dealing with the deliverables alone makes me feel like I can do anything. (laughs)

6. Independent cinema in Bulgaria is rare. How did you and your team manage to get The Therapy made without institutional support?

Yes, we could certainly have more independent cinema, though it’s becoming more and more widespread than it used to be. Here I have to thank our co-producer, Anton Belev, our director, Stanislav Hristov, DP – Mihail Mihov, and editor Tihomira Georgieva-Mihova. None of this would’ve been possible without them.

It’s understandable why the story would be important to me as the writer, but the fact that they took it to heart and put in the amount of time and energy they did still blows me away. We were also very fortunate to get help with access and permits to all the locations used in the film, as well as the art and so much more.

It felt like most people took the story to heart as I had, and I think that’s what made the project come to life in the way it did.

7. Your projects often cross borders and involve international collaborations. What excites you most about working across different film cultures?

I’m interested in topics that aren’t specific to countries or cultures. I love psychology and am drawn to human and universal themes that transcend time and space.

It’s rare that I’d be inspired to write about a specific place – exploring the world within is what truly fascinates me. In that sense, it’s only natural that I’m excited to work with people from different places. It’s the connection we all share as storytellers, which I believe goes beyond spoken language and culture.

8. Many of your films center on complex female characters. Why is that focus important to you, and how do you approach creating these roles?

I’ve been very fortunate to grow up surrounded by strong women. Honestly, I think all women are incredibly resilient and capable, yet we’re often not treated with the respect we deserve.

Too often we’re told we’re not enough – that we should be quiet and humble, waiting for someone to come along and save us from our problems. What I find hard to understand is seeing this kind of thinking even in women who have achieved so much, and still succumb to outdated conditioning.

I believe storytelling has a lot to do with this, and until we stop encouraging the same stereotypes, reality will continue to reflect them. If more women own the full power of their voice and who they are, our society will change for the better.

This isn’t simply an opinion – it comes from personal experience. I’m still working on finding my voice and self-worth and sometimes struggling to do so. My journey, and the women in my life, have inspired me deeply.

I also have a daughter now, and I’d love for her to grow up confident and rooted in her voice and authenticity – not conditioned to believe she belongs only in certain places or rooms.

9. From Undo to Anyone and Everyone, your producing work has gained traction quickly. What drives your choices in the stories you bring to the screen?

Relatability. As a storyteller – especially when I’m also the writer of the project – it’s very important for me to explore themes that matter personally to me and that I see reflected in the people around me.

In my work as a filmmaker so far, there has always been a strong message, and I do the work hoping that the message reaches the people who are ready to receive it. It’s important to remember that artistic choices have the power to change people’s lives and shape communities, which in turn shapes the reality we live in. What we say with our work is of utmost importance.

10. You co-founded the FFC Global Short Film Fund, supporting women and non-binary filmmakers. What inspired you to start this initiative?

I met Liza van der Smissen and Nicole Lieberman in Cannes, and it was truly an immediate connection. They had already launched short film funds in the past with their organization (Female Film Club) and were organizing their next edition, so the timing was perfect for me to come on board.

It’s been such a wonderful experience to be part of this fund – helping other filmmakers and serving as a jury member. I’m discovering a new chapter in my career, where I’m not only working on my own projects but also able to support other filmmakers.

However, I find this to be a bit of a bittersweet process because, going through the projects, you see how many authentic and amazing scripts there are – and you have to make choices. But it really shows me that there’s so much more involved in the filmmaking process, and it’s never personal.

I was told that many times before, back when I was only auditioning, and as an artist offering yourself in a sense, it’s very difficult not to take it personally. But it truly isn’t – another lesson I’ve learned.

11. You’re also launching a women’s filmmaking organization in Bulgaria. What gaps in the industry are you hoping to fill?

When I started producing, I didn’t know anything about the process – everything I learned came through research and experience. Access to information is so crucial. However, it’s not that the information is unavailable; it’s more that, when we’re taking our first steps somewhere, we don’t yet know what questions to ask. I mentioned before the blessing of not knowing – that’s true to the extent that we don’t anticipate all the potential difficulties, which is also why we can’t foresee them.

What I love about The Female Film Club is that they’ve made information easily accessible and share knowledge from people who have experience and have already walked the path – those who know what’s ahead and how the process works. Their work inspired me so much that I wanted to bring this to Bulgaria.

My hope for the Bulgarian chapter is that we’ll be able to provide young female filmmakers with support and knowledge they can absorb in their own time. We’ll share know-how about the process – from pre-production to funding and distribution – all from the perspective of working filmmakers who have learned through experience, not just theory.

Since this is a collaboration with FFC London, everyone who joins will have access not only to information and mentorship but also to a global networking space where female filmmakers from all over the world can find each other and make their projects come to life. We need a change of story, and I’m hoping that the more female filmmakers we have, the more the narrative will shift in the right direction.

12. How do you see your role in building a stronger ecosystem for women and underrepresented voices in film?

We are yet to discover the answer to this question. I believe that having examples is the strongest and fastest way to achieve sustainable change. When we see other women creating, leading, and succeeding, it opens a door in our minds that tells us it’s possible.

One thing I’ll definitely keep doing is developing my own work that I feel passionate about. I see this as part of my responsibility – to continue creating, not only for myself but to contribute to a chain of inspiration that keeps growing stronger with every new voice.

I hope our collaboration with FFC will help female filmmakers in Bulgaria – and beyond – to be proactive and turn their ideas into art. The goal isn’t just to provide opportunities but to create a culture of mutual support, where women lift each other up, share knowledge, and collaborate freely.

13. Looking back at your childhood, traveling between countries from such a young age, what moments do you think planted the seeds for your global outlook?

It definitely opened my eyes to the possibility that there’s more to the world than I knew. At the time, most of my peers weren’t traveling far – let alone to another country.

As a young child, I actually found it challenging because I couldn’t relate to my peers’ experiences, and that sometimes felt lonely. I struggled to make friends because I was traveling so often.

Funny enough, life still feels similar now – I travel a lot as an adult and live in different places, but now I see it as a gift. I have friends and communities I belong to in different parts of the world, and that’s one of the most wonderful things.

Discovering new places and ways of living enriches our lives so much, and I’m grateful I was introduced to that spirit of searching from such a young age. I have to say though – there are two sides to the coin: I feel like I don’t belong anywhere, and like I belong everywhere at the same time.

14. You’ve already been profiled as a rising voice in global cinema. How do you personally define success at this stage in your career?

I think it’s dangerous to define success in specific terms or accomplishments, or to compare ourselves to other people’s success. Comparison and judgment have been a part of my journey for a while, and I’ve come to realize they can be detrimental to any progress made so far.

If you think you’ve accomplished enough, you can reach a point where the drive is missing and you stop learning. On the other hand, if you compare yourself to others and their careers, you can feel discouraged and lose the motivation to do anything at all.

So in that sense, I believe my definition of success is being able to stay focused on my own path and my own journey. We all have unique starting points and are presented with different opportunities. There’s always someone we can compare ourselves to, for better or worse, but what’s important is how we play the cards we’ve been dealt.

For me, at this stage, success is fulfillment. And that only comes when I’m present in my own life and focused on the things I actually have power and influence over.

15. What’s next for you—both in front of and behind the camera—that you’re most excited about?

I’m very excited about the launch of FFC Bulgaria. I hope it finds its way to the people who need it most and that we can help more emerging voices while connecting the dots to enrich our cinematic landscape with strong female characters and female-led stories.

We recently signed a distribution deal in the U.S., and I’m looking forward to seeing where else The Therapy will continue to live and be seen.

Anyone and Everyone, our latest short, explores the theme of domestic violence and is beginning its festival run, which is also exciting. It was screened recently in the “out of competition” program of The Bulgarian film festival “Golden Rose”, and we’re currently in the process of submitting to other festivals. There are also a couple of new projects in the works – but that’s a conversation for a later date.

16. Finally, what advice would you give to young women in Bulgaria, or anywhere, who want to carve out their own space in the film industry?

Stop waiting. Start doing. It doesn’t matter if people like it or not – it really doesn’t. As long as it feeds your soul and is authentic and true to you and your unique voice, that’s what matters. We need a variety of stories, and the only way to have that is if we have more storytellers. We need stories told by female voices and about the female experience – especially in our country. We really do. Share your story.