Бях диагностицирана с рак на гърдата на 25

В средата на 20-те си година, докато балансира между стабилна работа и партита, Ани Беласко се впуска и в лов за мъж. Тя искаше да открие мъжа на живота си, да се омъжи, да си купят къща и да живее живота, за който винаги е бленувала. Но един ден си открива бучка. Рак на гърдата: думи, които ще изкарат живота на Ани извън релси.

Изведнъж осъзнава колко кратко време е живяла и желанието да открие любов ѝ се сторила невъзможна. След като косата ѝ опадала, социалният ѝ живот се сринал, а психичното ѝ здраве се влошило. Започнала са поставя оцеляването ѝ под съмнение.

В непрестанна битка с нервни кризи и притеснително лоши настроения, да започва да мисли дали някога ще може отново да живее живота си нормално, както преди няколко месеца. Новата ѝ книга Love and Remission разказва историята на млада жена в търсене на любовта и психичното здраве.



„Перуката е сложена. С високо деколте, но с голи крака. Беше навечерието на Нова година и всички бяхме развълнувани. Отворихме входната вратата на апартамента на Карън и тръгнахме по стълбището. Гледката беше голяма красота – тъмно небе, блестящо тъмносиньо море и звезди навсякъде. Казаха ми да им благодаря на всички и така и направих онази нощ.

Изчаквахме таксито си и когато влязох, не се сдържах да разпитам шофьора за живота му. Дали работеше извънредно? А децата му? Съпруга? Семейство? Какво е вечерял? Хареса му и отговори на всичките ми въпроси, сякаш се намираше в телевизионно предаване. Забавлявахме се да бъдем себе си.

Отидохме в сърцето на центъра в глада и влязохме в най-претъпканите и съмнителни клубове в Брайтън. Но спомените ни от там са толкова хубави, че нямахме проблем с това. Едва пиехме алкохол и почти през цялото време бяхме седнали, но си прекарахме чудесно. Преживях последните шест месеца без да умра – нещо, което ми се струваше невъзможно. И бях готова да изживея и остатъка. Какво повече можех да поискам?

Наближаваше полунощ и всички се развълнуваха. След което започна да се чува глас на високо – обратното броене.

ДЕСЕТ, ДЕВЕТ, ОСЕМ ... „Карън, нямам обхват!“, извиках ѝ.

ТРИ, ДВЕ, ЕДНО ... „Може ли да излезем навън, за да намеря обхват?“, изкрещях дори по-силно.

Излязохме навън – той ми беше отговорил на съобщението. Моето беше кратко, но вероятно е харесал снимките и описанието ми. Възможно е, защото беше Нова година, но той ми отговори.

Пропуснахме ударното настъпване на полунощ, но когато се върнахме, бяха пуснали една от нашите песни. Започнахме да танцуваме и да се лигавим.

Забелязах, че на дансинга има празно пространство и изведнъж успях да видя, че точно в средата стои черна пухкава котка.

Колко странно неща за клуб, помислих си, преди да осъзная какво се случва.

Перуката ми за 200 паунда танцуваше сама на дансинга в клуба.

М**** му.

Като на забавен каданс, Карън се втурна към перуката, която беше паднала от голата ми глава. Аз клекнах, като с ръка опитвах да прикрия главата си, преди някой да ме е видял. Карън хвърли перуката към мен и тя падна точно на главата ми като топка за ръгби. Никой не забеляза или поне така си мислим. Късметлийско измъкване.

Няколко часа по-късно се озовахме в такси с твърде високи цени и опитвахме да убедим шофьора да отбие, за да си купим дюнер.

Това щеше да бъде последната ми вечер за известно време. Но ако не празнуваме на Нова година, то тогава кога? Никой не ни познаваше в този клуб, никой не знаеше историята ни и никой не знаеше, че бях различна. Аз също не познавах никого от тях и не знаех какво се случва в живота им.

Стартът на 2010 година беше добър. Всъщност беше доста вълнуващ. Вече бях във връзка- Вярно, виртуална, но все пак връзка.

Садлър Сам и аз си пишехме по два, три, понякога и по четири пъти на ден. Водихме много обикновени, но приятни разговори. Интернет срещите ми се струваха лудост. Да седна пред лаптопа си и да бъда във виртуална връзка с някого, когото дори не познавам. Кой беше този тип? Можеше да бъде психопат.

„Какво ще правиш този уикенд?“, попита той.

„Ще излизам петък и събота вечерите, а за неделя имам уговорка за обяд“, отговорих му. Но трябваше да измисля как да продължа разговора. Този тип ми се струваше мил и внимателен, но какво щеше да стане, ако ме подведе?

Ами ако разбере, че във вторник прекарах целия ден в леглото заради ужасни болки и как в неделя също щях да прекарам деня в леглото, за да събера енергия за предстоящата ми химиотерапия в понеделник. Със сигурност вече няма да бъде заинтересован.

Беше истинско предизвикателство. Да лъжеш се оказа стресиращо и трудно, защото лъжците могат да забравят какви лъжи са изрекли. Особено когато лъжецът, като мен, не лъже често. Но човекът, който ги чува, не забравя лъжите. Не исках да съсипя отношенията ни, преди дори да сме се срещнали.

„Мисля, че трябва да поговорим“, написа ми той.

Добре, това е хубаво. Но определено не мога да си позволя да объркам нещата.

Разбрахме се за 19 часа – зад затворени врати без да ни безпокоят. Изчаквах телефонът да позвъни.

18:56, 18:57.

Чакането си е истински кошмар. Какво, ако се е стреснал? Ами ако е забравил? Какво ще се случи, ако не ми се обади?

18:58.

...

18:59.

Чувствах сякаш чакам от 10 минути последната цифра да се промени.

ВХОДЯЩО ПОВИКВАНЕ – САДЛЪР САМ

Да вдигна ли? Да затворя? Вдигам? Затварям? Вдигам?

Кучето ми Дороти излая, за да отговоря на проклетото звънене. Предполагам тя има своя принос към тази връзка.

ВДИГАМ (Естествено, кого заблуждавах?)

„Здравей, обажда се Сам.“ Много официално. Силно и ясно. Хареса ми.

„О, здрастииии“, отговорих му аз, като се преструвах на изненадана, сякаш не съм прекарала последния половин час с поглед, прикован към екрана на телефона ми, за да чакам да ми звънне.

Говорихме в продължение на 3 часа. Разговаряхме за неговата работа, живот и семейство. Също толкова говорихме и за моите неща. Споделяхме си неща за Лондон, за страните, които сме посещавали, местата, които предстои да го направим. Говорихме дори какво се хапнали за вечеря. Беше приятно и лесно, нямаше неловки моменти. Чувствах се добре да разговарям с този мъж. Не изглеждаше като да играе някаква игра. Беше зрял, директен и много прям за всичко. Нямаше недомлъвки. Всичко беше изцяло в бяло и черно, без следи от сянка.

В някакъв момент си казахме „Дочуване“. Припомнях си разговора ни цяла вечер. Осъзнах, че вече ми липсваше да си говорим. Трябваше да се срещна с този мъж.“



Това беше откъс от Love and Remission: My Life, My Man, My Cancer на Ани Беласко.

Бях диагностицирана с рак на гърдата на 25
1 от 1

Имаш мнение по темата? Слушаме те!

.............................