Всички виждаха перфектния ми живот, но не и насилието в брака ми

За да отбележим Domestic Violence Awareness Month през октомври, разговаряхме с Лорън Дерет, която ни разказа тъжната си и често срещата история.

Животът ни беше прекрасен. И двамата бяхме в средата на тридесетте си години. Бях счетоводител в рекламна агенция, а той работеше като графичен дизайнер в Лондон. Имахме голяма къща и много приятели. Бяхме известната двойка, която обичаше живота.

Децата ми от предходния брак живееха с нас само през половината седмица, така че имахме достатъчно време за нас като двойка и отделно се наслаждавахме на много вечери навън, както и на уикенди.

Отстрани всичко изглеждаше перфектно. Но реалността бе друга...

Вътре във връзката доминираха чувства на хаос, уязвимост и страх. Пиехме всеки ден – той започваше, а аз усещах необходимостта да поддържам темпото. Колкото повече действието на алкохола се засилваше, толкова повече се засилваше физическото насилие.

Шегувах се, че сме като Ейми Уайнхаус и Блейк Фийлдър-Сивил. Две наистина емоционални личности, които се наслаждаваха на питиетата заедно и криеха вътрешните си мъки. Струва ми се, че това беше моят начин да се справя с отчайващо тъжното място, на което се бяхме озовали. Убеждавах се, че точно като Ейми и Блейк, всичко беше с любов.

Злоупотребата на емоционално ниво започна в доста ранен етап от връзката ни. Спомням си след няколко месеца заедно, той ми крещеше: „Кой би могъл да те обича? Дори собствената ти майка не те обича“. Беше запознат с детството ми „изпълнено“ с липса на любов и го използваше срещу мен. Нещото при психическия тормоз е, че възприемаме чутото като прости думи, сякаш няма нанесена вреда, но истината е, че вредата е голяма, а раната не зараства толкова бързо, както физическата.

Скоро след това емоционалното насилие премина в бутане, блъскане, хващане за китките и заплашителни погледи. Той опипваше почвата, изпробваше си късмета, упражняваше контрол.

Напуснах първия си съпруг, който беше добър мъж и невероятен баща. Съсипах семейството ни и напуснах дома ни. От чувства за вина гледах децата ни през половината седмица. Те преминаха през достатъчно – всички го направихме и не можех да им причинявам повече болка. Знаех, че трябва да се справя с онова, което ме очаква, да предпазя децата си и заради това криех насилието в тайна от всички с изключение на най-близката ми приятелка. Дори семейството ми не подозираше – те го харесваха, не го познаваха.

Спомням си, че изпитвах ужасен срам заради това, че „позволих“ това да ми се случва. Бях силна, независима жена, която знаеше кое е правилно и кое не, знаех, че поведението му е неприемливо. Осъзнах, че съм жертва на домашно насилие, но когато погледнех към начина ни на живот и каква съм аз като личност, нещо не се връзваше. Аз не бях жертва? Никога нямаше да го кажа на някого, защото не исках да бъда считана за жертва.

Една вечер, след като децата вече бяха заспали, той ме удари и събори на пода в кухнята. Това беше отрезвяващото действие, от който се нуждаех. Нещата в привидно перфектния ни живот станаха опасни. Знаех, че нямам друг избор, освен да го докладвам.

Беше осъден за нападение чрез побой. Всичко приключи, но все още не чувствах, че мога да споделя тази срамна история. Страхувах се от „присъдите“ на другите, че поведението му ще определи завинаги коя съм аз.

Къщата беше продадена и животът ми пропадна, но поне тайната ми вече не ме изяждаше отвътре. Най-накрая се отървах от насилието и срама, които вървяха ръка за ръка.

Трябваха ми 8 години преди да споделя историята си – написах публикация в блог. Онова, което не бях осъзнала, беше, че срамът се увеличава по тъмно, а хората, които ме обичат, никога няма да ме съдят. Получих безкрайна подкрепа от моите близки, приятели и дори от непознати. Сега искам историята ми да достигне до възможно най-много хора, за да съм сигурна, че никой няма да търпи страданието, което аз понасях.



Всички виждаха перфектния ми живот, но не и насилието в брака ми
1 от 1

Имаш мнение по темата? Слушаме те!

....................................